Но преди да свържат Фолни с Макнали, в кабинета му се втурна друг детектив.
— Гореща следа — каза той. — Преди около час Сидънс и момчето са били видени от полицай в заведение край шосе 91 във Върмонт близо до моста над Уайт Ривър. Мъжът отговарял на описанието на Сидънс и момчето носело някакъв медальон.
— Оставете Макнали — енергично каза Фолни. — Искам да разговарям с полицая, който ги е видял. И незабавно се свържете с върмонтската полиция. Кажете им да блокират всички отбивки на север от онова заведение. Приятелката му може да го чака в някоя фермерска къща от тази страна на границата.
Фолни погледна към Морт.
— Телефонирай на Кали Хънтър и й обясни какво сме научили. Попитай я дали знае Джими някога да е бил във Върмонт и ако е така, къде точно. Възможно е да се е насочил към конкретно място.
21.
Брайън усети, че автомобилът се движи по-бързо. Той отвори очи и после светкавично ги затвори. Беше по-лесно да лежи свит на кълбо на седалката и да се преструва на заспал, отколкото да се опитва да не изглежда уплашен, когато Джими хвърлеше поглед към него.
Освен това слушаше радиото. Въпреки че звукът бе намален, можеше да чува какво говорят: че убиецът на полицай Джими Сидънс, който стрелял по затворнически пазач, е отвлякъл Брайън Дорнън.
Майка му беше прочела на двама им с брат му книга, озаглавена „Отвлечен“. Той много я хареса, но когато си легнаха, Майкъл му каза, че според него била тъпа и че ако някой се опитал до го отвлече, щял да го ритне, да го удари и да избяга.
„Е, аз не мога да избягам“ — помисли си. И бе сигурен, че нямаше да постигне нищо, ако се опиташе да удари Джими. Искаше му се по-рано да беше успял да отвори вратата и да се претърколи навън. Щеше да се свие на кълбо, точно както ги учеха в гимнастическия салон.
Но сега вратата до него бе заключена и знаеше, че мъжът ще го хване още преди да успее да я отключи.
Едва се сдържаше да не заплаче. Усещаше, че носът му започва да тече и в очите му се събират сълзи. Опита се да си представи как Майкъл го нарича „ревльо“. Понякога това му помагаше.
Но не и сега. Дори брат му би се разплакал, ако бе уплашен и пак му се ходеше до тоалетната. А и по радиото бяха казали, че Джими е опасен.
Но макар да плачеше, момчето не издаваше нито звук. Усещаше, че сълзите се стичат по бузите му, но не ги бършеше. Джими щеше да забележи и да разбере, че е буден, а засега трябваше да продължава да се преструва.
Момчето още по-силно стисна медальона на Сейнт Кристофър и се замисли за това как баща му ще се върне у дома и ще украсят елхата, а после ще отворят подаръците си. Точно преди да заминат за Ню Йорк госпожа Емерсън, която живееше в съседната къща, дойде да се сбогува и той я чу да казва на майка му „Катрин, когато украсите елхата, независимо кога е. Всички ще дойдем и ще попеем коледни песни под прозореца ви. — После прегърна Брайън. — Зная коя е твоята любима песен.“
„Тиха нощ“. По време на коледния празник в училище предишната година я беше изпял съвсем сам.
Опита се да я изпее наум и сега… но не можеше. Знаеше, че ако продължи да мисли за това, Джими със сигурност ще забележи, че плаче.
После едва не подскочи. Някой по радиото отново говореше за тях с Джими. Някакъв патрулен полицай във Върмонт бил сигурен, че е видял Джими Сидънс и малко момче със стар додж или шевролет в заведение край шосе 91 и издирването се съсредоточило в тази посока.
Мрачната усмивка на Джими незабавно изчезна. Първоначалното облекчение, което изпита, щом чу новините, беше заменено от мигновена предпазливост. Наистина ли някакъв глупак бе заявил, че ги е забелязал във Върмонт? „Възможно е“ — реши той. Когато се криеше в Мичиган, някакъв скитник се заклел, че го е видял в Делауеър. След като го заловиха на бензиностанцията и го върнаха в Ню Йорк, разбра, че месеци наред са го издирвали в Делауеър.
Въпреки това пътуването по магистралата наистина започваше да го нервира. Пътят бе добър и можеше да навакса загубеното време, но колкото повече се приближаваше до границата, толкова повече полицаи срещаше. Реши, че когато завие на следващата отбивка и се избави от хлапето, ще излезе на шосе №20. Вече не валеше и нямаше да се забави много.
„Следвай инстинкта си“ — напомни си. Единственият път, когато не го бе направил, беше опитът за обир на онази бензиностанция. Все още си спомняше, че тогава нещо го бе предупреждавало да внимава.
„Е, когато всичко това свърши, няма да има повече проблеми“ — каза си и погледна към Брайън. После вдигна очи и се ухили. Пред себе си видя табела с надпис: „ИЗХОД 42, ДЖЪНИВА, 1.5 км“.