Точно преди да заминат на пътешествието той усилено беше работил на втория етаж на изоставения мебелен магазин, известен също като „Детски център“ — там Корделия продаваше дрехи втора ръка и се грижеше за деца от първи до пети клас, чиито родители работеха.
„Да — бе решила Алвира, — да имаш пари е чудесно, стига никога да не забравяш, че си бил беден. Чудесно е, че можем да помагаме на другите хора, но дори да загубим и последния си долар, пак ще сме щастливи, щом сме заедно.“
— Цяла нощ — с кресчендо завърши Уили. — Готова ли си, скъпа? — попита, когато се изправи.
— Да — отвърна тя и се обърна да го погледне. — Беше прекрасно. Влагаш в свиренето толкова чувство. Много хора бързат и просто развалят тези прелестни песни.
Уили се усмихна. Макар искрено да съжаляваше за онзи момент, когато, без да се замисля, спомена пред Алвира, че му се иска като малък да е взимал уроци по пиано, той усещаше, че изпитва огромно удоволствие винаги щом успееше да изсвири мелодията без грешка.
— Свирех толкова бавно, защото не мога по-бързо да чета нотите — пошегува се Уили. — Както и да е, вече трябва да тръгваме.
Обредният дом се намираше на Деветдесет и шеста улица, точно до Ривърсайд Драйв. Докато пътуваха с таксито, Алвира си мислеше за Беси и Кейт Дъркин. Бяха приятели от много години. Кейт работеше като продавачка в „Мейсис“, а Беси беше икономка на пенсиониран съдия и неговата болнава съпруга.
Когато съпругата на съдията почина, Беси заяви, че напуска, защото не можела да остане под един и същи покрив с него без присъствието на друга жена.
Една седмица по-късно съдия Алойшъс Маър поиска ръката й и след шейсет години девственост Беси с готовност прие предложението. След сватбата тя се зае да превърне голямата му и красива къща в Горен Уестсайд в своя.
След повече от четирийсет години брак, при това щастлив, дори мислите на Уили и Алвира течаха в синхрон.
— Беси добре знаеше какво прави, когато напусна работа — отбеляза Уили и думите му изразяваха неизречените мисли на Алвира. — Знаеше, че трябва да хване съдията, преди да го е направила някоя друга. Винаги се отнасяше към онази къща като към своя и нямаше да го понесе, ако я изхвърлеха от нея.
— Вярно е, наистина я обичаше — съгласи се Алвира. — Но за да сме справедливи, тя изпълни своята част от сделката. Беше прекрасна домакиня и страхотна готвачка. Съдията нямаше търпение да седне на масата. Трябва да признаеш, че тя изпълняваше всяко негово желание.
Уили никога не беше харесвал Беси Дъркин.
— Тя знаеше какво прави. Съдията умря само след осем години. После Беси получи къщата и пенсия, покани Кейт да се пренесе при нея и тогава вече Кейт изпълняваше всяко нейно желание.
— Кейт е светица — отвърна Алвира, — но, разбира се, сега къщата ще стане нейна и ще има приличен доход. Ще си живее чудесно.
Ободрена от оптимистичните си думи, тя погледна през прозореца.
— О, Уили, не ти ли харесват коледните украси на всички тези витрини? — попита. — Жалко, че Беси умря преди празниците, толкова ги обичаше.
— Днес е едва четвърти декември — отбеляза той. — Тя отпразнува Деня на благодарността.
— Вярно е — отвърна съпругата му. — Радвам се, че бяхме заедно с тях. Спомняш ли си колко се радваше на пуйката си? Изяде и последната хапка от нея.
— Както и всичко останало — сухо прибави Уили. — Пристигнахме.
Когато таксито спря до тротоара, служителят от обреден дом „Рийдинг“ им отвори вратата и с траурен глас им съобщи, че Беси Дъркин Маър е положена в източния салон. В коридора се носеше тежка, сладникава миризма на цветя.
— На такива места ме полазват тръпки — отбеляза Уили. — Винаги миришат на мърша.
В източния салон се присъединиха към трийсетина опечалени, сред които бяха Вик и Линда Бейкър, двойката, наемаща последния етаж на къщата на Беси, Те стояха край ковчега до сестрата на покойната, Кейт, и приемаха заедно с нея съболезнования, все едно, че бяха членове на семейството.
— За какво е всичко това? — прошепна Уили на Алвира, докато чакаха реда си.
Тринайсет години по-млада от енергичната си сестра, Кейт бе седемдесет и пет годишна, жилеста, с къса сива коса и топли сини очи, които сега бяха насълзени.
„Беси цял живот я тормозеше“ — помисли си Алвира, когато я прегърна.
— Всяко зло за добро, Кейт — твърдо изрече. — Ако Беси беше останала жива след удара, щеше да е абсолютно неподвижна, а това не беше за нея.