— Сядай, Кейт — нареди Алвира и се обърна към Корделия: — Какви толкова ужасни проблеми имаш?
За миг намръщеното изражение на седемдесетгодишната монахиня се смекчи и тя се усмихна на снаха си.
— Не е нещо, за което ще си в състояние да ми помогнеш, Алвира. Имаме трийсет и шест деца на възраст от шест до единайсет години, които идват при нас след училище. Попитах Пабло дали предпочита да се мотаят по улиците. Попитах го какво лошо сме направили. Даваме им закуска. Събираме сериозни деца от гимназията, които им помагат с домашните и играят с тях. В магазина за дрехи втора употреба винаги има възрастни доброволци, така че постоянно някой ги контролира. Майките или бащите им ги прибират към шест и половина. Всичко това е безплатно, разбира се. Медицинските сестри в училище преглеждат всичките ни деца. Никога не са се оплаквали. — Корделия въздъхна и поклати глава.
— Известно ни е, че сградата е обявена за продан — обясни сестра Мейви, — но имаме поне една година, докато ни накарат да се изнесем. Измазахме и боядисахме целия втори етаж, където са децата. Очевидно обаче все пак има проблем, защото казват, че преди години била използвана оловна боя. Сестра Корделия попита Пабло дали е виждал някои от жилищата на тези деца и дали може да ги сравни с условията при нас. Той отговори, че не пишел законите. Каза, че освен противопожарния, трябвало да има още два изхода.
— Стълбището е достатъчно широко и по него едновременно могат да се движат пет деца, но те не обръщат внимание на това. Мейви, можем безкрайно да говорим по този въпрос — прекъсна я сестра Корделия. — Важното е, че след четири седмици трябва да закрием Детския център и ако някои от децата се появят, няма да имаме друг избор, освен да ги пратим в празните им домове, където ще са без надзор.
Когато Кейт предложи още чай, монсеньор Ферис протегна чашата си.
— Благодаря ти, Кейт. Мисля, че е време да споделиш с другите добрата новина.
Тя плахо погледна към него.
— Защо не го направите вие, монсеньор?
— С удоволствие. Когато усети, че краят й наближава, Беси, Бог да я прости, ме помоли да намина след Деня на благодарността.
„Дано тази новина е такава, каквото си мисля, че е“ — помоли се Алвира.
Ведрото, спокойно лице на монсеньор Ферис сияеше от очевидно радостната вест, която се готвеше да съобщи. Той приглади сребристата си коса, все още малко разрошена от вятъра на гробището, после се усмихна.
— Беси ми каза, че ще остави тази къща на сестра си и ще я осигури с приличен доход, но Кейт отговори, че би желала да я даде на сестра Корделия за нейния Детски център.
— Бог да те поживи! — възкликна Корделия. — О, Кейт!
— Кейт би искала да остане тук — на четвъртия етаж, където сега живее семейство Бейкър. Честно казано, Беси не прие с ентусиазъм тази идея, но се съгласи, че това зависи от Кейт и ме помоли да се погрижа всичко да е наред.
— Нали знаете, Беси винаги се отнасяше към мен, като че ли съм малко дете — с нежност рече Кейт.
— Казах на Беси, че тъй като енорийското жилище е съвсем наблизо, спокойно ще мога да наглеждам всичко, но също й посочих, че Кейт е в състояние и сама да се грижи за делата си — поясни монсеньорът.
— Ще ми е много приятно да дойдете тук — каза тя. — Исках да участвам още откакто открихте Детския център, Корделия, но Беси имаше нужда от мен.
Монсеньор Ферис се изправи и се усмихна, докато наблюдаваше реакцията на сестра Корделия.
— Винаги съм вярвал, че предвидливостта трябва да се смята за основна добродетел — рече той. — И случайно съм сложил в кофичката с лед да се охлажда шампанско. Мисля, че е редно да вдигнем тост за сестрите Дъркин — Беси и Кейт.
„Новината е толкова хубава. Защо се тревожа? — запита се Алвира. — Защо съм сигурна, че нещо ще се обърка?“ След миг откри източника на безпокойството си: семейство Бейкър.
— Сигурна ли си, че ще можеш да накараш семейство Бейкър да се изнесат, Кейт? — попита. — Напоследък не е много лесно да се освободиш от наематели.
— Абсолютно сигурна съм — твърдо отвърна тя. — Договорът за наем е едногодишен и изтича през януари. В него има специална клауза, според която подновяването му зависи единствено от решението на собственика. Спомняте ли си онзи младеж в същия апартамент, който беше побъркан на тема физически упражнения? Поне веднъж седмично си изпускаше щангите и винаги посред нощ. Беси беше сигурна, че къщата ще се срути. Знаете колко много я обичаше. И след като най-после се избави от него, прибави специалната клауза за новите наематели.