— Като че ли си помислила за всичко — отбеляза Уили.
— Много съжалявам, че трябва да им кажа да напуснат, но за да съм искрена — ще се радвам, когато си идат — отвърна Кейт. — Вик Бейкър винаги ми се пречка, постоянно търси какво да поправя. Човек би си помислил, че той е собственикът на къщата.
Когато един час по-късно си тръгнаха, Уили и Алвира изпратиха монсеньор Ферис до вратата на дома му. Небето се беше покрило с плътни облаци. Беше студено и духаше силен вятър.
— Предвижда се дълга зима — каза Алвира. — Можете ли да си представите, ако след две седмици трябваше да кажат на онези дечица, че не могат да ходят при сестра Корделия, където ще са на топло и в безопасност?
Въпросът бе реторичен, разбира се, и докато го задаваше, дори самата тя не мислеше за това. Вниманието й беше насочено към отсрещната страна на улицата, където стоеше млада жена по анцуг и гледаше към енорийското жилище.
— Монсеньор Том — рече Алвира, — погледнете онази жена. Не мислите ли, че е странно просто да стои там?
Той кимна.
— Вчера я видях на същото място, а днес присъства на утринната служба. Настигнах я, преди да излезе от черквата и я попитах дали мога с нещо да й помогна. Тя просто поклати глава и бързо излезе. Ако има проблем, за който иска да си поговорим, струва ми се, че ще е по-добре сама да дойде при мен.
Уили стисна ръката на жена си и й напомни:
— Не забравяй, че трябва да помагаме на Корделия с репетицията за коледното тържество.
— Което означава да си гледам моята работа. Ами, предполагам, че си прав.
После отново хвърли поглед оттатък улицата. Младата жена бързо вървеше на запад. Алвира присви очи, за да види по-добре класическия й профил и се възхити на царствената й походка.
— Изглежда ми позната — спокойно каза тя. — Ще трябва да се сетя коя е.
4.
„Говорят за мен“ — помисли си Сондра, докато припряно се отдалечаваше. Къщата, пред която беше стояла навремето, вече не бе в ремонт. Нямаше скеле, което да я прикрива, докато се мъчеше да реши какво да прави.
Но какво би могла да направи? Със сигурност не можеше да върне онзи миг отпреди седем години, когато пресече улицата, разгъна количката и остави бебето си пред вратата на енорийското жилище. Само да можеше! „Само да можех! — помисли си тя. — Мили Боже, към кого да се обърна? Какво ли се е случило с нея? Кой е взел моето момиченце?“ — С мъка сдържа сълзите си.
На улицата беше спряло такси. Тя вдигна ръка и даде знак на шофьора.
— „Уиндъм“, на Западна петдесет и осма улица между Пето и Шесто Авеню — каза, когато седна отзад.
— За пръв път ли сте в Ню Йорк? — попита шофьорът.
— Не. — „Но не съм била тук от седем години“ — помисли си. Първото й идване в града беше на дванайсетгодишна възраст, когато дядо й я доведе от Чикаго на концерт в „Карнеги Хол“. След това я бе водил още два пъти. „Някой ден ще свириш на тази сцена — тържествено й обеща той. — Имаш талант. Можеш да постигнеш огромен успех.“
Някога той беше цигулар, но артритът беше сложил край на кариерата му и си изкарваше прехраната като учител и музикален критик. „Издържаше и мен — тъжно си помисли Сондра. — Прибра ме при себе си, когато беше на шейсет.“
Тя бе едва десетгодишна, когато родителите й загинаха при катастрофа. „Дядо изцяло се посвети на мен, научи ме на всичко, което знаеше за музиката. И даваше последния си цент, за да слушам великите цигулари.“
Талантът й беше осигурил пълна стипендия за Бирмингамския университет и именно там — през пролетта на първата година — се запозна с Антъни дел Торе, пианист, изнесъл концерт в университетското градче. Последвалото изобщо не трябваше да се случва.
„Как можех да кажа на дядо, че имам връзка с женен мъж? — запита се тя. — Не можех да задържа бебето. Нямахме достатъчно пари. Предстояха ми години в университета. А ако му бях признала какво се е случило, щях да го нараня жестоко.“
Докато таксито пълзеше по задръстените градски улици, Сондра си спомняше за онова мъчително време. Бе спестила пари, за да дойде в Ню Йорк. Настани се в евтин хотел на трийсети ноември, купи бебешки дрешки и памперси, биберони, мляко и детска количка. Откри най-близката до хотела болница и реши да отиде в спешното отделение, когато настъпи моментът. Разбира се, щеше да й се наложи да даде фалшиво име и адрес. Но бебето се роди преждевременно на трети декември и просто не успя да стигне до болницата.