Детето бе с гръб към него и баба му го слушаше как учи репликите си за коледното тържество. Лили също не забеляза застаналия на прага Лени. Стар седеше по турски на леглото с изправен гръб. Измъкналата й се от шнолата къдрава тъмноруса коса се спускаше по гърба й.
— О, Йосифе — каза момиченцето, — няма значение, че не ни приемат в странноприемницата. Яслите ще ни дадат подслон, а детето повече не може да чака.
— Bella, bella Madonna — възкликна баба й. — Благословената майка ще остане много доволна, че играеш нейната роля. — Въздъхна и стисна ръцете на Стелина. — А днес ще започна да ти шия бяла туника и син воал, за да ги носиш на тържеството, Стелина, cara…
„Лили не изглежда добре. Мисля, че трябва да постъпи в болница“ — с лека тревога си каза Лени. Кожата й беше станала сивкава и по челото й бяха избили капки пот. Понечи да я попита как се чувства, но се отказа и се намръщи, когато погледна към бюфета, покрит с религиозни предмети и статуйки на Светото семейство и Свети Франциск от Асизи. Бе свикнал с тях — леля му винаги прекаляваше с набожността си — но все още съжаляваше, че преди години беше открила сребърния потир, от който Лени бе свалил диаманта.
Навремето вестниците бяха вдигнали такъв вой за това, защото откраднатият потир принадлежал на прочут епископ. Той знаеше, че няма да е разумно да го заложи — щеше да е прекалено рисковано за малкото пари, които можеше да му донесе. Затова го скри в гардероба си, като реши да се избави от него, щом отиде в друг град.
После Лили го беше открила, докато чистеше, и каза, че й приличал на потир, затова му се наложи да измисли някаква тъпа история, че принадлежал на Роуз, майката на Стар, чийто чичо бил свещеник и й го оставил в наследство. Тя, разбира се, го бе лъснала, така че среброто да заблести като ново и го сложи при статуите си.
„Добре де, това я зарадва“ — помисли си Лени. Пък и фактът, че навремето не успя да го заложи, навярно го бе спасил. Сега обаче никой не го търсеше и той се чудеше колко ли може да му донесе. Поне Лили не беше намерила писмото, закачено за одеялцето на Стар. Бе го запазил в случай, че някога някой се усъмни в произхода на детето и му се наложеше да докаже, че не го е отвлякъл.
Криеше бележката в своя гардероб. Леля му не можеше да я достигне дори когато бършеше праха.
Лени сви рамене, обърна се и отиде в кухнята, за да потърси нещо за закуска. „Доста празно“ — помисли си, като прегледа съдържанието на шкафа и хладилника. Лили очевидно не беше пазарувала. Той нахвърли списък на необходимите покупки, взе си якето и се върна в нейната спалня.
— Добро утро, как са моите момичета? — този път високо поздрави той. После загрижено попита леля си как се чувства, каза на Стар да си напише домашните и заяви, че отива на пазар.
След като прегледа списъка с нещата, които Лени имаше намерение да купи, Лили подозрително го погледна, но после омекна и прибави някои поръчки.
Навън беше студено и той съжали, че не си сложи шапката. Най-напред щеше да отиде до кафенето, за да закуси прилично. Междувременно щеше да телефонира на местните си приятели, за да им съобщи, че отново е на тяхно разположение. Бе убеден, че това много ще ги зарадва.
„А щом скъпата леля Лили ни напусне, ще мога да включа малката Стар в бизнеса — помисли си. — Тя ще е страхотен партньор — кой би се усъмнил в нея? Да, двамата със Стар ще работим ръка за ръка и чудесно ще се справяме с доставките“ — обеща си Лени.
11.
Сондра усети, че погледът на свещеника я проследява, когато избяга от църквата. Като се мъчеше да сподави риданията си, тя се върна обратно в хотела. Взе душ, поръча си кафе, после притисна студена мокра кърпа към подутите си очи. „Трябва да престана да плача — каза си. — Трябва да престана да плача!“ Концертът беше изключително важен и трябваше да се подготви за него.
Репетицията в студиото в „Карнеги Хол“ започваше в девет и щеше да продължи пет часа. Трябваше да се успокои. Знаеше, че предишния ден не е била във форма и не е свирила добре.
„Но мога ли да мисля за нещо друго, освен за бебето — постоянно се питаше. — Какво ли се е случило е моето момиченце?“ През тези седем години си бе представяла, че дъщеря й живее при прекрасно семейство, което може би има свое дете. Но сега нямаше представа кой я е намерил — и изобщо дали са я намерили.
Тя се погледна в огледалото. „Какъв ужас!“ — помисли си. Лицето й беше на петна. Не можеше да направи нищо повече за очите си, реши тя, но дългите й, деликатни пръсти сръчно се движеха, докато се гримираше, за да скрие следите от сълзите.