— А, бихте се удивили колко грамотни стават хората, когато пишат завещанията си — услужливо отвърна той. — Разбира се, допускат и много грешки. — Замълча за миг, после прибави: — Трябва обаче да призная, че „изконен“ е нещо ново. Никога не съм срещал тази дума в завещание.
Алвира престана да го слуша, когато чу поразителното твърдение, че е нещо обичайно в завещанията да се използват нетипични и навярно претенциозни думи.
— Това пък какво е? — попита тя. — Погледнете последната страница. Завещанието вече е подписано.
— Това се нарича „потвърдителна клауза“ — поясни Хенри. — Според законите на щата Ню Йорк тази страница трябва да попълнят свидетелите. Тя потвърждава, че те са подписали завещанието. Завещателката, в този случай госпожа Беси Дъркин Маър, също трябва да я подпише. Това просто е потвърждение, че свидетелите са присъствали на подписването. В противен случай ще трябва да се явят в съда по време на оспорването, а, разбира се, когато завещанията са написани преди години, свидетелите могат да са се преместили или да са починали.
— Я погледнете това — нареди Алвира, вдигнала един до друг двата листа. — Подписът на Беси на завещанието и после на това… как го нарекохте? На потвърдителната клауза. Виждате ли? Мастилото е различно. Но те трябва да са подписани по едно и също време, нали така?
Хенри Браун проучи двата подписа.
— Определено са с различно синьо мастило. Но може би вашата приятелка Беси е решила, че подписът й под завещанието, макар и съвсем законен, е с доста светло мастило, затова просто е сменила писалките. В това няма нищо незаконно. Свидетелите са се подписали със същата писалка — посочи гой.
— Единият от подписите на Беси е ясен, другият е по-нечетлив. Възможно е също да се е подписала на двата листа по различно време — каза Алвира.
— А, това вече не е законно.
— Решително съм съгласна с вас!
— Е, ако сте свършили, госпожо Миън… — започна Хенри.
Тя му се усмихна.
— Страхувам се, че не съм. Не мога да изразя колко съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си, но зная, че бихте желали правосъдието да възтържествува.
Хенри любезно отговори на усмивката й, като си помисли: „Всеки, който е лишен от наследство, се жалва, че правосъдието не било възтържествувало.“
— Вижте, Хенри — започна жената. — Нали мога да ви наричам Хенри? А вие ме наричайте просто Алвира. — Без да дочака отговор, тя продължи: — Беси заявява, че това е последната й воля. Аз се обзалагам, че това завещание е фалшиво. А и откъде би могла да знае как да напише тази потвърдителна клауза? Кажете ми, моля.
— Ами, може да е помолила някого да я напише вместо нея или пък някой да й е дал образец — търпеливо отвърна той. — А сега, госпожо Миън, искам да кажа Алвира…
— Добре — прекъсна го тя. — Зная, че това не е доказателство, но тези подписи изглеждат различни и съм сигурна, че Беси не се е подписала на двете места по едно и също време. — Енергично започна да си събира вещите. — Добре, Хенри, благодаря ви — каза и припряно си тръгна.
Алвира отиде направо в агенцията за недвижими имоти на Джеймс и Айлийн Гордън. Имаше среща с тях, за да види поредния апартамент, този път на Сентръл Парк Уест и описан от Айлийн като „безценен“.
Докато се преструваше, че жилището я интересува и слушаше жената за пореден път да превъзнася прекрасната гледка — макар че апартаментът се намираше на втория етаж и от прозорците му нищо особено не се виждаше — Алвира успя да насочи разговора към подписването на завещанието.
— А, да, милата стара сладурана подписа и двата документа — каза Айлийн Кръглите й очи бяха широко отворени и тя се усмихна. — Сигурна съм. Но очевидно беше много уморена. Мисля, че тъкмо затова вторият подпис беше доста нечетлив. Даже да е сменила писалката, не съм забелязала. Истината е, че може просто да съм се оглеждала наоколо. Онази къща е почти в отлично състояние. Искам да кажа, че някои неща, например вратата на дневната, се нуждаят от ремонт, но това не е нищо. Каквито са цените в момента, спокойно бих могла да получа за нея три милиона.
„За пръв път мисля, че си права“ — каза си Алвира, когато, напълно обезсърчено, изключи микрофона в иглата на ревера си.
24.
— Този Лени Сентино е по-хитър, отколкото изглежда — каза на шефа си Джо Трейси детектив Роберто Пагано, който работеше под прикритие. Беше сряда вечер и двамата се бяха срещнали на предварително уговореното място. — След онзи път в кръчмата не е изрекъл и думичка за доставките, които е правил за така наречената компютърна фирма, или за нещо друго, което да ни помогне да го пипнем. Струва ми се, че ако и тогава не беше изпил няколко бири, нямаше да каже нищо.