Вече можехме да вървим по-бързо. Имаше достатъчно белези, че оттук конниците се бяха движили само по пътя.
Скоро се изкачихме горе. Пътят се вливаше в една просека. От другата й страна видяхме зидовете на развалините. До висока, полусрутена стена бе облегната доста грубо изградена от греди и камъни колиба.
— Старецът живее тук — каза Халеф.
— Вероятно.
— Ще влезем ли?
Той понечи да излезе от прикритието на дърветата и да мине през просеката, но аз го задържах.
— Стой! Първо трябва да се убедим, че не ни наблюдават.
— Но тук няма никой!
— Сигурен ли си?
— Щяхме да видим и чуем.
— О, Хаджи Халеф Омар, мислех те за много по-умен и предпазлив! Онези, които търсим, са скрити тук. Много лесно биха могли да ни видят и тогава всичките ни усилия ще бъдат напразни! Стой тук!
Промъкнах се по края на просеката в полукръг до колибата и се приближих до вратата. Беше заключена. Колкото и да се ослушвах и да дебнех, не забелязах никого. Със същия успех отидох от другата страна и се върнах при Халеф.
— Наистина никой не ни е видял — казах му аз. — Сега трябва да намерим скривалището на тримата. Конете ще ни отведат дотам.
— Но тези коне не са тук.
— Ще ги намерим.
Тук земята беше гола скала. Нямаше следи, но под дърветата сигурно щяха да се намерят такива. Точно до просеката имаше един извор, който излизаше от скалата, но нямаше видимо корито. По края му забелязах оскъдна растителност.
Приближихме се. Сигурно е трябвало да поят конете и вероятно бяха използвали за целта извора.
Огледах наоколо. Правилно! Върховете на тревите бяха откъснати. Във водата плаваха откъснати едно жълтурче и лютиче. Жълтото цветче ми напомни за родината.
— Това е жълтурче — каза Халеф. — Защо го гледаш така напрегнато?
— За да ми каже кога са пили конете вода оттук.
— Наистина ли ще ти го каже?
— Да. Само го погледни както трябва! Увехнало ли е?
— Не, още е съвсем свежо.
— Защото е в студена вода. Ако беше на скалата, нямаше да е толкова свежо. Тичинките вече са клюмнали. Сигурно е било откъснато преди около час и половина. Значи и конете са били тук по това време.
— Може да е бил човек?
— Хората пасат ли трева?
— Не, не го правят.
— А тук се вижда опасена трева. Някои от стръкчетата са изтръгнати напълно, ето ги. Разгледай ги. Доста са поувехнали, защото не са паднали във водата. Съвсем точно прецених, като казах час и половина. Сега трябва да разберем откъде са дошли конете и накъде са били отведени.
— Как ще узнаеш?
— По някакъв начин. Там пред нас има зидове. През тях не могат да минат. Значи трябва да потърсим отвори.
Най-напред се отправихме към колибата. Тук се разделихме. Халеф тръгна надясно, а аз наляво, за да претърсим края на просеката. Събрахме се отново на отсрещната страна. Не бях намерил нищо, а и той също. На очите си можех да се осланям, но не и на неговите. Затова претърсихме неговия участък още веднъж. Тук почвата също беше камениста в началото.
— Много добре внимавах, сихди — каза Халеф. — Не са минали оттук.
Между иглолистните дървета имаше и широколистни. Един клен бе навел клоните си ниско надолу и тук намерих това, което търсех. Посочих му един от клоните.
— Погледни! Какво виждаш тук, Халеф?
— Някой е откъснал връхчетата.
— Направил го е кон, който е отгризал листата.
— Може да го е направил и човек.
— Едва ли! Да вървим по-нататък!
Продължихме в тази посока. Скоро почвата стана по-мека и съвсем ясно видяхме отпечатъците от копитата. После стигнахме до един пробив в зида, зад който имаше оградено от четири високи стени празно място. Сякаш тук някога бе имало зала.
Срещу нас имаше един отвор от врата, който водеше към друго подобно, но по-малко пространство, в което имаше три такива дупки. Минах през тях.
По земята не се забелязваха никакви следи. Първите два входа водеха към малки срутени стаи. Третият ни отведе към едно доста по-голямо пространство, което по-рано сигурно е било двор. Бил е покрит с камъни.
Тук Халеф, горд от наблюдателността си, ми показа една доста непогрешима следа — изпражнение на кон.
— Били са тук — каза той. — Виждаш ли, че и аз мога да откривам следи?
— Да, възхищавам ти се. Но отсега нататък говори по-тихо. Приближаваме се към животните, а където са те, вероятно се намират и хората.
Оглеждахме се наоколо, но напразно. Изглежда, дворът имаше само вход, през който бяхме дошли и ние. Навсякъде се виждаха зидове без никакви отвори. Този срещу нас бе гъсто обрасъл с бръшлян.