— Не е вярно.
— И не знаете къде е този човек, навярно изобщо не го познавате, а?
— Не.
— Просто ми става жал за вас. Аз искам да науча къде се намира той и следователно ще го науча. Ако не стане по един начин, ще стане по друг. Няма ли да ми кажете доброволно?
— Нищо не знам.
— Както желаете! Ще наредя да ви бичуват, докато ми издадете мястото.
— Само да посмеете! — избухна той. — Нямате право!
— Намираме се в Чако, значи имам това право. И тъй, ще признаете ли?
— Нищо не знам. Удряйте! Карате ме да ви се смея!
Вързаха го за едно дърво с гърдите към ствола. Двамата индианци взеха камшиците ни и редувайки се, ту единият, ту другият го заудряха с все сила. Извърнах глава и започнах да броя. След четирийсетия удар се обърнах да видя какво става. Йерно здраво бе стиснал зъби и ни гледаше с подигравателна усмивка. След шейсетия удар гърбът му представляваше кървава маса от разкъсана плът и парцали, ала въпреки всичко негодникът продължаваше да ни се хили злорадо, без да обели нито дума.
— Удряйте още! — извика Пена. — Бийте го, докато признае, пък ако ще и да пукне този пес!
— Не — обадих се аз. — Спрете!
Кой човек може да понесе подобна гледка!
При тези думи негодникът избухна в дрезгав смях и изкрещя:
— Я чуйте тази фуста! Не можел да гледа кръв! Бийте ме, бийте! Строшете ми кокалите! Изтръгнете ми червата! Но пак няма да узнаете къде е вашият Хорно!
— Но вие знаете, нали? — попитах аз.
— Да, знам — отвърна той. — Само за да ви покажа, че ви се присмивам, ще призная, че самият аз го залових. Но повече няма да чуете нито дума даже и ако късате месата ми с нажежени клещи?
— Няма нужда да си създаваме чак такъв труд. На колене ще ни молите да ви разрешим всичко да ни кажете, но ние няма да искаме да ви изслушаме.
— Да ви моля? На колене? Не, никога!
— Още днес, и то предиобед, ще ме молите в името на Бога да чуя от устата ви онова, което сега отказвате да ни съобщите.
— Няма да го направя, даже и да ме очакват всички мъки на ада?
— Ами! Така ще извикате желаните от нас думи, така ще ги изревете, че непременно да ги чуем. А сега го вържете иначе — седнал на тревата и с гръб към дървото. Вържете и главата му така, че да не може да я помръдне и на милиметър!
Докато двамата индианци изпълняваха последното ми указание, аз взех едно кухо парче от бамбука тагоара, намиращо се наблизо, което навярно бе използвано като малък съд за вода. Този кух цилиндър имаше диаметър от около десетина сантиметра. С върха на ножа си пробих дупчица на дъното му и после я запуших с дървено клинче така, че водата да може да се процежда бавно на отделни капки. Накарах слугата на Десиерто да напълни парчето бамбук с вода, а после го закрепихме на дървото точно над главата на Йерно. Така нагласих всичко, че на всеки четири секунди в средата на темето на Зетя да пада по една капка вода от височина около три лакти. След това с острия си ловджийски нож обръснах косата му на съответното място.
Йерно мълчаливо понесе цялата процедура сякаш беше само зрител. После въпреки болките, причинявани му от жестоко разранения гръб, той избухна в нечовешки смях и жлъчно извика:
— Сега пък ме бръснат и фризират! И така ли ще изтръгнете от мен признания? Вие всичките сте за лудница!
Дадох знак на индианците да се отдалечат и дръпнах Пена за ръката да ме последва до най-близката беседка.
— Но, драги приятелю — каза ми той, — всъщност що за номер сте замислил да правите? Не съм в състояние да го проумея.
— Не е никакъв номер, а една най-проста и естествена процедура, която ще принуди този човек да ми даде желания отговор.
— Нима капките вода ще постигнат онова, което не успя да направи боят?
— Да!
— Невероятно! Видяхте какво представлява гърбът на Йерно. Гледката е направо ужасна. И какъв бе резултатът? Той ни се изсмя и взе да ни се подиграва. Но не последва никакво признание. И се надявате тези нещастни водни капчици, дето ще му падат върху главата, да постигнат онова, което не постигнахме с разкървавения му гръб? Би било най-голямото чудо, каквото съм виждал досега!
— Ако искате да наречете чудо един съвсем естествен процес, нямам нищо против. Но я ми кажете, не сте ли чувал някога, че има хора, които понасят бой, без да им мигне окото?
— Да. Те са просто безчувствени към ударите.
— Точно така. Попитайте родители и учители, попитайте тъмничари и копорали, и то, ако последните са служили по времето, когато все още биеха във войската! Тогава ще научите, че съществуват лица или субекти, които изглежда изобщо не чувстват ударите и колкото повече и по-безмилостно ги бият, толкова по-силно се смеят. Може би Йерно спада тъкмо към хората, чиито нерви сякаш са направени от корабни въжета. Е, щом нервните им разклонения са толкова безчувствени и устойчиви, тогава ще трябва да се насочим към нервната централа, наречена мозък. Може би той ще се окаже по-чувствителен към болките.