— Елате, за да не слушаме крясъците му! Нека отидем при мбоковите и да им дадем храна и вода.
Още докато слизахме по стъпалата, дочухме Зетя да крещи с удвоена ярост. Заварихме Уника при пленените индианци. Тя вече вършеше онова, което се канехме да направим ние. Девойката вървеше от човек на човек и им даваше да ядат и пият, без да им развързват ръцете.
— Жалко, че не разбирам езика на мбоковите — казах аз. — Бих разпитал вожда им за Хорн.
— Но нали аз мога да го направя! — обади се Пена.
— Опитайте! Но не вършете грешки!
— Не се безпокойте! Знам какво да говоря.
Той завърза доста продължителен разговор с червенокожия. Отначало вождът явно не желаеше да си отвори устата, ала после изглежда му мина мисълта, че ще е по-добре да не ни предизвиква. Дори стана и приказлив. Когато най-сетне разговорът на двамата приключи, Пена се обърна към нас и с радостен и самоуверен тон ни каза:
— Повече нямаме нужда от Йерно! Проявих достатъчно находчивост и успях всичко да измъкна. Сеньор Хорно е затворен в избата на Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen.
— Глупости!
— Мислите, че не съм бил достатъчно проницателен и съм допуснал този индианец да ме измами?
— Нека не се караме! Нали я знаете гази изба, където бяхме обградили аригюиите.
— Разбира се!
— Възможно ли е тъкмо там да се намира пленник на мбоковите?
— Хм-м!
— Не проумявате ли защо вождът ви е изпратил за зелен хайвер точно в тази посока? Той знае, че сендадорът заедно с многоброен отряд мбокови е тръгнал оттам за насам. Негодникът иска да ни вкара право в ръцете на тези хора.
— Мътните го взели!
— А сега кажете на вашия скъп вожд, че криво си е направил сметката!
— Наистина ще му го кажа, и то по не съвсем учтив начин!
Пена отново се обърна към индианеца, заговори го с гневен тон и дори здравата го ритна.
Отправихме се към една от предните стаи, където Уника ни беше приготвила закуска. Тя се състоеше от печено месо и прясно изпечени царевични питки. Десиерто седна при нас, но изобщо не яде. Когато го попитах защо не се храни, той ми отговори:
— Дневно ям най-много веднъж, но често гладувам и по няколко дни. Дори ежегодно съм определил две седмици, когато не слагам нищо в уста и живея единствено от вода.
— И защо?
— За наказание.
Бях очаквал подобен отговор и отвърнах:
— А имате ли правото сам да си налагате подобно наказание?
— Това е не само мое право, а и мой дълг. За мен никое наказание не може да е достатъчно сурово! Вие просто не знаете какво голямо престъпление тегне на съвестта ми. Сигурно ще бъдете много изненадан от обзавеждането на най-предната стая. Това помещение ми служи като място за наказание и покаяние. Там гладувам и жадувам, там мръзна и се бичувам. Злодеянието ми е твърде тежко. Едва ли можете да се досетите какво е то.
— Така ли? Струва ми се, че сте убиец.
— Господи! — възкликна той. — Кой ви го каза?
— Моите очи и моят разум. Но да не говорим повече за това!
— О, напротив! Нека поговорим! Ние сме съотечественици. Вие ми разказахте за себе си, тъй че трябва да знаете що за човек съм и аз.
— Вече знам. Вие сте фармацевт.
— Какво? Аптекар? Господине, от вас човек нищо не може да скрие!
— Ами! Всеки, който само пет минути по-внимателно се огледа тук наоколо, веднага ще се убеди, че съм отгатнал истината.
— Аптекар! Истина е. И убиец! И това също е истина, господине! Не ви ли е страх от мен? Не ви ли отвращавам?
— И през ум не ми минава! Бог не ме е назначил за съдия на когото и да било от моите ближни. Възможно е и да съм по-голям грешник от вас, а по силата на разкаянието изобщо не мога да се сравнявам с вас.
— Вие явно нямате представа за тежестта на престъплението ми! Напълно съзнателно убих човек!
— Но при самоотбрана, нали?
— Може би това да е единственото извинение, което бих могъл да имам. Но все пак не ми е възможно да докажа, че е било при самоотбрана. Нито на някой друг, нито на самия себе си. Позволете ми да ви разкажа как се случи!
— По-добре оставете! Така само ненужно се вълнувате. Бъркате в стари рани.
— Нека ме боли! Заслужил съм го. Запознат ли сте с историята на Шлезвиг-Холщайн?
— Да.
— А чувал ли сте как се отнасяха датчаните към населението на Шлезвиг-Холщайн с немско самосъзнание?
— Знам стотици подобни истории.
— Тогава изслушайте ме! Бях аптекар в малко градче. Измежду датското население бях единственият човек с истинско немско самосъзнание. А това ви говори много, ако не ви казва и всичко. Няма да споменавам за ужасния гнет, за малките и големи страдания, които бях принуден да понасям, без да имам право да протестирам. Постепенно толкова се озлобих, че ме завладя чувството, сякаш цялото ми същество се състои един стаено от жлъч и омраза. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно усещах, че така не може дълго да продължава, без да се случи някое нещастие. И ето избухна споменатата война и започна разквартируването на датските войници. Естествено бях дамгосан като враждебно настроен елемент и върху плещите ми се стовари двоен и троен товар. От горе до долу домът ми гъмжеше от датски войници, които се разпореждаха както си искаха и се отнасяха с мен така, сякаш бях някой канибал. Струваше ми много усилия да запазя за себе си една малка стаичка. Просто не можех да я отстъпя, понеже там лежеше моята обичана, смъртно болна жена, единствената близка душа, която ме разбираше и споделяше с мен страданията. В резултат на непрестанните мъки и напрежението тя беше получила тежко нервно разстройство и аз трябваше да я пазя от всякакви тревоги и вълнения, ако исках да имам поне малка надежда, че ще успея да спася живота й. По едно време дойде някакъв датски военен лекар заедно със слугата си и ми поиска да му дам квартира. Опитах се да му докажа, че в дома ми няма повече място, молих и умолявах — напразно. Той прегледа жена ми и заяви, че само симулирала заболяване. Изпратих да доведат санитарния офицер с чин капитан, за да го помоля да каже тежката си дума, но ме извикаха в аптеката, където се забавих доста дълго, тъй че ми бе невъзможно да наглеждам жена си. Най-сетне свърших работата си и можех да си поема дъх. Когато се озовах в коридора, откъм двора чух тихо ридание и бързо излязох навън. Там бе навалял сняг почти до колене и от кучешкия студ ноздрите ми се слепнаха. Навън намерих жена си. Тя лежеше върху старото одеяло, на което обикновено се настаняваше кучето. Дюшеците и завивките й си бяха поделили войниците. Съблякох палтото си, хвърлих го върху нея и се наканих да се изкача горе, за да видя кой се е настанил в стаята й. Тя не бе в състояние да говори и въпросите ми останаха без отговор. Ала след като разбра, че искам да се отдалеча, тя ме задържа и ме прегърна. Така постоях няколко минути при нея, докато усетих, че в прегръдките си държа труп.