Десиерто отново направи пауза и аз го попитах:
— Нямате ли роднини или деца?
— Не, и това бе голямо щастие за мен. Но убитият от мен военен лекар беше баща на четири деца и на всичко отгоре е трябвало да храни своя баща, както и тъща си.
— И сте го знаел?
— Не. Узнах го по време на бягството си. Прочетох го в един вестник, където бе поместена обява за издирването ми.
— Това е значи престъплението, за което толкова се разкайвате, така ли?
— Да, това е!
— А не си ли казахте, че имате няколко извинителни причини?
— Помислих си го. Но нито една от тях не е основателна.
— Той е извадил сабята си, заплашил ви е. А вие изобщо не сте имал намерение да го убиете.
— Но го убих. Отнесох със себе си страшната картина на проснатото пред мен тяло със забита в него сабя и този кошмар не ме е напуснал дори за секунда през целия ми живот. Явява ми се ден и нощ. Чувам хиляди гласове да викат: «Убиец, убиец, убиец!» Който пролее човешка кръв, трябва да заплати със собствената си кръв. Е, успях да го избегна, ала изстрадах една повече от хилядократна смърт, понеже всеки ден умирам по малко. След години дойдох тук и жив се погребах в самотата на тази пустош, за да се отдам на покаяние и изкупление. Станах учител и баща на тобасите. Върших добрини, за да заличи Бог поне една малка част от голямата ми вина. Направих всичко, което бе по силите ми, за да намаля вината си и в отечеството отвъд океана. Бях запомнил името и местожителството на убития и каквото успявах да спестя, го изпращах на неговите роднини, изгубили чрез ръката ми човека, който ги изхранваше.
Пена слушаше разказа на Десиерто с още по-голям интерес и от мен. Изражението на лицето му, както и движенията му издаваха необикновена възбуда. Той ту заравяше пръсти в косата си, ту разтриваше носа си, ту се почесваше по една или друга част от тялото си. Накратко казано, всичко по него говореше за съвсем необикновено съчувствие и съпреживяване. А при последните думи на стария Пена не успя да се сдържи и попита:
— Какво? Изпращали сте пари?
— Да.
— Навярно продължавате да ги изпращате и до ден-днешен.
— Да. Длъжен съм да гледам на себе си като на човек, който трябва да издържа онова семейство.
— И по какъв начин прехвърляте парите?
— Изпращам ги от Буенос Айрес. Всяка година, когато отида в Сантяго, превеждам парите чрез банката. При тези думи Пена скочи на крака и извика:
— В името на всички светии, тъй си и мислех! Господин… господин… Винтер… нали така ви е името?
— Да, Алфред Винтер.
— Е, добре, господин Винтер, спестете си тези пари! Няма защо да плащате.
— Не ви разбирам.
— Изразих се достатъчно ясно! Не е необходимо да плащате. Вие не сте убиец!
Той така изкрещя срещу стария, сякаш искаше да го изяде.
Десиерто пък втренчи поглед в него и нищо не продума. Само поклати глава.
— Можете да клатите глава колкото си искате! — продължи Пена. — Но е така както ви казвам. Не сте го убил!
— Нали го пронизах със сабята!
— Възможно! Ала не е умрял.
— Но го пишеше във вестника!
— Дрън-дрън, вестника! За какво ли не използват печатарското мастило! Били са печатани такива неща, от които човек забравя да си затвори устата от смайване.
Той изрече всичко това като някой стар мърморко, какъвто изобщо не беше. В очите му искреше скрита радост и явно използваше тази престорена грубост само за да не изплюе веднага цялата истина. И понеже старият продължаваше безмълвно да го гледа, Пена продължи:
— После връщал ли сте се някога в Шлезвиг-Холщайн?
— Не.
— Или да сте се осведомявал за онова семейство?
— Също не.
— Иди, че го разбери! Що за човек сте всъщност? Всяка година изпращате цял куп пари на хора, които изобщо не познавате и за които даже не знаете дали са живи, или не?!
— Сигурно все имат някакви живи наследници и аз смятам, че съм длъжен да се грижа за издръжката им.
— Издържайте когото си искате, само не и тези хора!
— Но нали за убийството се писа и в обявата за издирването ми, и във вестника!
— Само в началото! Защото тъй се знаеше! А вие сте чел единствено това съобщение, понеже бързо офейкахте. Да бяхте хвърлил поглед и в някой от по-късно излезлите вестници! Но стига толкова! Познавам онзи човек, казва се Делменборг!
— Господи! — възкликна старият като потрепери.
— Да, да! — продължи каскарилерото, кимайки победоносно с глава. — Харалд Делменборг! Тъй ли е името му?
— Да, да… та… така е!
— И е от Ханстед, разположен на западното крайбрежие на Ютландия. Вярно ли е и това?