— Бил ли сте някога заедно с него горе на Пампа де Салинас?
— Никога.
— Но знаете, че от време на време той се изкачва дотам, нали?
— Да.
— Много добре знаете, че ще отиде до Кръста на «de la flo-resta virgen» и имате твърдата уговорка да ви последва дотук, нали?
— Сигурно ще дойде. Вярно, че денят не може да се определи съвсем точно. Възможно е да пристигне и още днес.
— Но часът е уговорен, а?
— Да. Сендадорът много добре знае пътя и местностите и ще дойде вечерта.
— Как смятате да се присъедините към него?
Йерно позабави отговора си. Докато задавах въпросите си, ръката ми държеше съда с водата. В този момент отново го бутнах да застане над главата му.
— Махнете го, махнете го! — изрева гой. — Веднага ще ви кажа всичко!
— Е, тогава по-бързо! — посъветвах го аз, като пак отстраних водата.
— Не ни ли срещне на връщане до мястото, където вчера ни видяхте да бивакуваме, той ще предположи, че сме излезли победители и там ще чака от нас вестоносец, който ще му изпратим от селото.
— За да дойде после до самото село, така ли?
— Да. Какво друго искате да знаете?
— Нищо.
— И вярвате ли ми?
— Да. Сега разбрахте колко бързо човек може да се промени. Вашата язвителност се изпари. Една малка водна капчица се оказа по-могъща от цялата ви сила. Такива капки някога ще падат и върху съвестта ви — бъдете сигурен в това! Блазе ви, ако и тогава се намери някой човек, който да отстрани водата на отмъщението от главата ви!
Йерно въздъхна дълбоко. Колко ли силни са били болките, че страхът от тях го бе накарал да предаде своя тъст! Не се нуждаех от други сведения, но ако имах намерение да продължа да го разпитвам, бях убеден, че щеше да ми разкрие абсолютно всичко.
Развързахме го. Десиерто и Пена го отведоха. Той се олюляваше като пиян и затова трябваше да го подкрепят от двете му страни. С Уника се отправих бавно към беседката, откъдето можеше да се вижда почти цялата лагуна. Все още не бяхме стигнали до малката къщица, когато отдалеч се разнесе протяжно пронизително изсвиркване, което много приличаше на свирката на локомотив.
— Господи! — възкликна Уника. — Воините ни се връщат!
— Техният сигнал ли беше това?
— Да. Такъв звук издава голямата сигнална свирка, направена от чичо ми, за да можем да се разбираме от големи разстояния, Слушайте!
Сигналът прозвуча повторно, а после долу в селото се надигна многогласен ликуващ рев, който бързо взе да се отдалечава.
— Втурнали са се да посрещат завръщащите се воини — обясни ми Уника.
— Не трябва ли и вие да сте с тях?
— Всъщност да, но тъй като вие…
— Моля ви — прекъснах я. — Кралицата трябва да е при своите хора. Вървете незабавно!
— Само ако ме придружите!
— Добре. Тръгнете по вашия обичаен път. Аз ще се спусна по въжето на крана.
— Господине, това е безразсъдно! — предупреди ме тя загрижено.
— О, не е. Днес го правих вече два пъти. Не се страхувайте за мен!
Тя тръгна, а аз по вече описания начин на ръце се плъзнах по въжето долу на земята и там я изчаках. После бързо поехме към водата, където видяхме, че буквално всичко живо беше на крак. Даже малки дечица се олюляваха като патета и колкото им позволяваха крачетата бързаха по брега, крещейки нещо едно на друго или надавайки ликуващи писъци. Продължихме все по-на-татък покрай водата, обаче не ни се удаде да изпреварим нито един възрастен. Естествено като дама и кралица Уника не можеше да се затича подир всички останали. След десетина минути неописуем шум, който се приближаваше срещу нас, а после забелязахме победоносно завръщащите се войни. За моя голяма радост те до един бяха на коне. У мен се породи надеждата най-после отново да се сдобия с кон.
Щом ни видяха, ликуването незабавно се удвои, а шествието спря да изчака кралицата. Тъй като вървях до нея, и аз бях ощастливен с почестите и овациите на хората.
Един възрастен, войн както ми обясни Уника главатарят на селото, слезе от седлото и другите последваха примера му. Той пристъпи към кралицата и й държа доста дълга реч, от която не разбрах нито дума. После и тя държа реч като почти викаше, за да могат да я чуят всички.
Несъмнено той направи доклада си пред кралицата, а тя пък им разказа случилото се по време на отсъствието им. Изглежда спомена и моя милост, понеже няколко пъти очите на воините се обърнаха към мен. След края на речта й ни доведоха два коня. Възседнаха ги и шествието отново потегли. Начело крачеше дълъг като върлина дангалак, който с двете си ръце носеше още по-дълго бамбуково стебло. Това бе «сигналният рог». Редом с него вървеше неизбежният барабанчик. Зад тях идваха всички «филхармонично» наредени хорица с най-различни музикални инструменти.