— Конете ли? Мисля, че много ще ни трябват, за да преследваме врага.
— Изобщо няма да има никакво преследване. Подхванем ли правилно нещата, никой няма да успее да избяга.
— Какво разбирате под «правилно подхващане на нещата»?
— Щом се смрачи, ще отида на разузнаване, за да видя дали мбоковите са пристигнали. Ако е така, малко по-късно ще тръгнем да обградим лагера им. После ще изчакаме докато се зазори. Ще заемем позиция на такова разстояние, че отровните стрели да не могат да ни достигат, а нашите куршуми да поразяват целта си. След това ми се ще да видя как сендадорът ще ни избяга.
— Сигурно ще предприеме масирана атака, за да направят пробив. Веригата на нашите хора ще е твърде разтеглена, така че неприятелите вероятно ще успеят да си пробият път.
— Ами! Теренът, върху който ще трябва да се разпръснем, не е голям. Ще образуваме една окръжност с диаметър не по-голям от хиляда крачки. Впрочем хората ни няма да са пръснати във верига, а на отделни по-малки групи. Разстоянията между отрядите ще могат да бъдат обсипвани с куршуми и от двете страни, така че ако неприятелят се опита да направи пробив, на което и да било място от нашия кръг, само за минута воините от съседните групи ще се притекат и куршумите им ще пометат врага. А до пробив изобщо няма да се стигне, ако незабавно застрелваме всеки неприятел, подал се макар и за секунда иззад прикриващите го храсталаци. Що за стрелци са вашите индианци?
— Много съм доволен от тях. Всеки добре познава пушката си.
— В такъв случай съм спокоен, стига да разполагате с достатъчно муниции.
— Имате колкото щете. Запасени сме за месеци с всичко необходимо.
— Тогава сигурно ще успеем. Най-важното е да обградим лагера на мбоковите, без да ни забележат. После всичко останало ще е лесно. Никой не бива да ни избяга!
— Но нали и мбоковите имат пушки — онези, които са взели от спътниците ви!
— Те са само няколко, а е твърде съмнително, че тези индианци умеят да си служат с пушки. И тъй, изпълнете указанията ми, и то колкото е възможно по-бързо! А аз заедно с Пена ще тръгна към откритата пампа, за да видим дали ще ни се удаде да забележим приближаващия се неприятел.
Извиках Пена. Изкачихме се на скалата да вземем оръжията си, а после се отправихме към предполагаемия бивак на мбоковите, без повече да се интересуваме от царящата в селото суетня. Бяхме събули ботушите си, за да не би от следите ни евентуални съгледвачи да разберат, че тук има и бели. Когато пред очите ни се изпречиха храсталаците, ние започнахме да се приближаваме към тях изключително предпазливо. Но се оказа, че в този случай това е било напразно, понеже там нямаше жива душа. Решихме да продължим нататък.
Следите, оставени миналия ден от мбоковите, бяха все още толкова ясни, че само един северноамерикански прериен ловец би могъл да ги различи от нашите нови отпечатъци. Затова не беше нужно да се мъчим да ги заличаваме. Впрочем, дори и да забележеше дирята ни, очакваният от нас неприятел сам щеше да се лиши от всяка възможност да я проследи до изходната й точка, защото той бе пресметнал да се придвижва с такава скорост, че едва с настъпването на нощта да пристигне на мястото за лагеруване.
Открихме мбоковите, когато до залез слънце оставаха около три часа, тъкмо толкова време, колкото им бе необходимо, за да стигнат до уговореното място. Не ни бе възможно да ги преброим, понеже се придвижваха един подир друг в индианска нишка. Начело бяха конниците, следвани от пешеходците, и то така, че често взаимно се закриваха.
Наблюдавах ги с бинокъла на стария Десиерто, който бях взел със себе си и затова с голяма сигурност можех да предположа че неприятелят не ни е видял. Незабавно се върнахме обратно до бивака, а после продължихме и още нататък до едно място, откъдето с бинокъла имахме добра възможност да го държим под око. Там легнахме на земята и зачакахме появяването на мбоковите. След около половин час те пристигнаха. Вече се бе доста смрачило, ала все пак видяхме как индианците свърнаха към храсталаците и изчезнаха сред тях.