— Наистина ли беше сендадорът?
— Да. Не е пожелал да изпрати никого другиго до селото и сам е отишъл на разузнаване.
— Тогава е дваж по-жалко, че ни избяга. Той стреля по вас. Ранен ли сте?
— Не. Струва ми се куршумът му закачи само кожения ми елек.
— Но вие отвърнахте на изстрела му. Може би сте се целил по-добре от него, а?
— Не. Навярно сте чули как ми се изсмя. С този човек нямам никакъв късмет. Когато си мисля, че ми е вече сигурно в ръцете, той винаги ми се изплъзва и… я слушайте!
— Quien va alii — кой идва? — проехтя силният глас на един от нашите индианци.
Съдейки по звука, човекът, който извика, съвсем не се намираше далеч от нас. Веднага след това неговата пушка изгърмя.
— Quien vive! — разнесе се малко по-късно от другаде и незабавно последва изстрел. И още един.
— Иска да се промъкне — каза старият. — Опита се на други две места.
— И е бил достатъчно предвидлив пак да зареди оръжието си. Той също стреля по поста. Сигурно ще има и други изстрели, защото сендадорът ще продължи да се натъква на наши хора, докато най-сетне разбере, че горичката е обградена.
Предположението ми се потвърди. Твърде скоро откъм една по-отдалечена местност доловихме силен вик, последван от нов изстрел. После дочухме крачки зад гърба си. Индианецът, когото бяхме оставили, доведе Пена. Моят спътник не дочака да го заговорим, а припряно попита:
— Тук няколко пъти се стреля. Улучихте ли сендадора?
— Значи знаете, че е наоколо? — отвърнах на въпроса с въпрос.
— Естествено! Нали го видях на някакви си три-четири крачки от мен!
— Чухме гърмежите. Кой стреля пръв?
— Аз, разбира се.
— Тъй! Само не виждам откъде се разбира. Нали ви помолих да не вдигате шум!
— Да, в случай че се натъкнех на някой червенокож съгледвач. Но за сендадора не сте ми казал нито дума!
— Наистина можех да се сетя, че той ще предпочете сам да тръгне към селото, ала това не ви извинява. На никаква цена не биваше да стреляте.
— Даже и ако сендадорът ми се изпречеше на пътя ли? Да не стрелям и тогава, би било страхотна глупост! Той е главата на мбоковите, а умре ли главата, свършено е и с тялото.
В този миг отвъд горичката се разнесе изстрел. Следователно и там сендадорът се опитваше да пробие веригата ни.
— Този човек има невероятен късмет! — обади се Десиерто. — Толкова куршуми се изстреляха по него и нито един не го улучи!
— Последният може да го е улучил.
— Да се надяваме!
— Хм-м! — промърмори Пена. — Защо изобщо сте наредил да стрелят по него? Можехте да направите нещо по-умно!
— Какво?
— Като не му позволявате да мине между постовете вие буквално го гоните оттук вместо да се стремите да го заловите. Ако го бяхте оставили най-спокойно да се промъкне през веригата ви, сега щеше да е сред своите индианци и по-късно щеше да се види принуден да се предаде заедно с тях. Нима не го проумявате, премъдри човече?
Пена беше прав и аз веднага най-искрено го признах. Опитах се да поправя грешката си като незабавно накарах Десиерто и пристигналия заедно с Пена индианец да обходят всички постове на тобасите и да им дадат съответните инструкции.
Докато те вършеха тази работа, ние с Пена седнахме на земята, за да се заемем с единственото нещо, което ни беше останало — да чакаме.
И двамата мълчахме. Страшно много се ядосвах на допуснатата от мен грешка. Наистина, ако бяхме оставили сендадора спокойно да се промъкне при своите, той вече щеше да е затворен вътре в нашия кръг и едва ли щеше да успее да се измъкне. Вярно, че той бе единственият човек, който имаше качества, способни да осуетят успешното провеждане на плана ни. През нощта сендадорът сигурно нямаше да стои със скръстени ръце и щеше да направи опит за пробив, който несъмнено нямаше да завърши сполучливо за всички, ала неизбежно бе неколцина да избягат. Убеден бях, че той ще е сред тези няколко души. При това щеше да се стигне до схватки и кръвопролитие, тъй че засега ми оставаше поне удовлетворението, че грешката ми бе предотвратила подобни неприятни сцени. Но за съжаление оказа се, че тя съвсем не е единствената ми грешка. Изглежда през онази нощ бях изгубил способността си трезво да разсъждавам. Иначе би трябвало да се досетя, че над самия мен би надвиснала голяма опасност.
Сендадорът обикаляше в тъмнината около нашата верига от постове. Той беше видял къде се намирам. Знаех, че ме смята за най-опасния си противник и беше много близо до ума, че ще се опита да се промъкне до мен, за да ме обезвреди. Ала за беда подобна мисъл изобщо не ми хрумна.