— Познавате ли Ел Сендадор?
— Знам го този негодник.
— Ние винаги сме го смятали за добър човек и сме негови приятели.
— Тогава страшно сте се лъгали и сте приятели на един много голям злодей.
— Същото ни каза и старият Десиерто, ала просто не му повярвахме, понеже сендадорът никога не ни е лъгал и мамил.
— Тогава към вас е бил по-почтен и по-верен, отколкото към други хора, макар че ми е невъзможно да го похваля за «верността», която прояви днес. Той направо ви заряза. Това ли наричате вярност и преданост?
— Сигурно сте му попречили да се върне при нас. Чухме много изстрели, а също и гласа му. Да не сте го убили или пленили?
— Нито едното, нито другото. Избяга — отвърнах най-искрено, макар че навярно щеше да е по-добре, ако го бях оставил в неизвестност. Този човек не ми харесваше. Неговото по начало безлично и безизразно лице издаваше в момента притворство и лукавство. Изглежда искаше да ни разпита и получените сведения да използва за собствената си изгода. Продължих като му зададох въпроса.
— А защо дойдохте да нападнете тобасите? Нима сте техни смъртни врагове?
— Не сме — отвърна той, знаейки много добре, че евентуалният положителен отговор на въпроса ми само би влошил положението му. — Те са наши приятели.
— Но кой напада и избива приятелите си?
— Сендадорът ни подлъга — извини се той.
— Е, ами тогава веднага можете да разберете, че познанството с този човек ви носи само беди. Близки ли сте с него?
— От време на време идва при нас. Друго не ни е известно.
— Къде е тайното му постоянно убежище в Гран Чако?
— Никога не ни е казвал. Той се скита навсякъде.
— Чувал съм, че въпросното място се намира при вас!
— Излъгали са ви.
— Хм-м! Кога дойде последния път сендадорът при вас?
— От няколко седмици сме заедно.
— А откъде идвате сега?
— Право от нашите села.
— Той там ли ви посети?
— Да.
— Чух, че преди няколко дни при Nuestro Senor Jesu Christo сендадорът е нападнал група бели.
— Не е вярно, защото от няколко седмици се намира при нас.
— И все пак хората говорят, че съвсем наскоро бил в Палмар!
— Тогава страшно се заблуждават.
— Белите, които се канел да нападне при Кръста, са го изпреварили и пленили, ала после той успял да избяга, защото един от тях му помогнал. По-късно за благодарност сендадорът все пак ги нападнал и с изключение на двама мъже ги пленил.
— Разказът ви звучи така, че ми е невъзможно да го повярвам.
— Тогава значи не знаете и накъде е отвел пленниците, а?
— Не.
— Чух, че ги оставил при мбоковите.
— Би трябвало да го знам, защото съм върховният кацик на всичките села на мбоковите. Изобщо не вземаме, бели пленници. Ние сме най-добрите приятели на белите и никога не сме държали при нас нито един бял в плен.
— Наистина ли?
— Никога! — отвърна той като се помъчи да си придаде възможно по-искрено изражение на лицето.
— А при вас не е ли и някой си Пардуня от Гоя заедно със сина си?
— Не.
— Или може би познавате един бял на име Адолфо Хорно?
— Никога не съм го виждал.
— И все пак, както разправят, се намирал при вас!
— Вече го чух и от стария Десиерто, но това е най-голямата лъжа каквато може да има.
— Зетят на сендадора го бил пленил и довел при вас.
— Кажете ми името на човека, който разпространява тази клевета, и аз ще забия ножа си в сърцето му!
В този момент Десиерто се покашля по начин, който едва ли направи впечатление на индианците, но на мен ми даде знак да не говоря повече на тази тема. Аз разбрах стария и с дружелюбен тон продължих:
— В такъв случай трябва да призная, че съвсем несправедливо са говорили за вас толкова лоши неща.
— Да, точно така е! — увери ме той настоятелно. — Ако са изчезнали ваши приятели или спътници, ще ви дам на разположение всичките си воини, които ще ви помогнат да ги търсите, без да ви поискат никакво възнаграждение!
— Поне засега това няма как да стане, понеже вие нито разполагате със самия себе си, нито можете да се разпореждате с хората си.
— О, нали съм техен кацик! Те са длъжни да ми се подчиняват и с радост ще го направят.
— Забравяте, че в момента се намирате в такова положение, в което нито можете да заповядвате, нито подчинените ви да изпълняват вашите нареждания!
— Какво смятате да правите? Не бива да се приближавате до лагера ни, защото ще ви улучат нашите стрели.
— Съвсем не е нужно да се излагаме на стрелите ви. Нали ви показахме на какво разстояние бият пушките ни! Не се ли предадете, всичките ще умрете, без да успеете да одраскате кожата дори на един-единствен човек от нашите.