— Нима имате толкова барут и олово?
— О, имаме много по-голямо количество от необходимото, за да избием и над хиляда мбокови. Давам ви един час време. Ако дотогава все още не сте помолили за милост, от всички страни ще обсипем лагера ви с куршуми и бъдете сигурен, че за броени минути няма да остане жив човек.
— А какво ще стане с нас, ако се предадем?
Понечих да му отговоря, ала старият Десиерто се намеси:
— Ще сключа с вас съюз.
— Наистина ли? — бързо попита зарадваният кацик. — А можем ли да разчитаме на думата ви?
— Съвсем сигурно, стига само да не ни измамите.
— Бъдете спокоен, няма да направим подобно нещо. Но щом ще ставаме приятели, ще ни позволите ли да задържим всичко каквото притежаваме?
— Да, всичко каквото ви принадлежи, също и оръжията. Няма да се отнасям към вас като с пленници, но все пак, щом се предадете, временно ще трябва да се разделите с всички вещи, които носите със себе си. Такъв е военният обичай.
— А после? — попита кацикът и по лицето му се изписа голямо разочарование.
— После ще ви заведа при вашите мбокови, които са вече мои пленници, но мислех да ти освободя. Посъветвайте се с тях какво да предприемете.
— Ами какво ще стане, ако не се споразумеем при какви условия да сключим нашия приятелски съюз?
— Тогава ще ви пусна да се върнете по родните си места с цялата си собственост. По при условие, че водите преговорите откровено и не се опитате да ни измамите.
— Ние сме откровени и винаги ще си останем такива. Сега ще уведомя моите хора за казаното между нас и ще ги попитам за тяхното мнение.
Той се впусна в полувисок разговор с останалите индианци. Не разбирах н и го дума, но по изражението на лицата им си личеше, че тези хора все още се колебаеха. Може би смятаха, че могат да опитат още веднъж да ни се противопоставят, тъй като и без друго в случай на неуспех винаги им оставаше възможност и време да се предадат. Изглежда не им се вярваше, че сме въоръжени толкова добре, както им бях казал, понеже кацикът се обърна към мен с въпроса:
— Истина ли е, че разполагате с толкова барут и куршуми, та можете всички да ни застреляте?
— Да. И навярно сте видели вече и пушките каквито притежават всички тобоси, а?
— Е, ами пушки като пушки!
— Не е така. Няма да ви обяснявам с думи какви са те, а с действия… Внимавайте!
Човекът беше завързал червена кърпа около главата си. Без много церемонии я взех, закрепих я с двата й края за цевта на пушката на един от мбоковите и му наредих да я държи високо във въздуха. Накарах го да застане така, че кърпата да се развее на утринния вятър като знаме. После взех карабината «Хенри» в ръка и казах на кацика:
— Без да зареждам, с куршумите си ще пробия в кърпата толкова дупки, колкото пръсти имате на двете си ръце. Десетте дупки ще бъдат разположени така, че започвайки от долния ляв ъгъл, ще достигат до горния десен като образуват права линия. Внимавате!
Отдалечих се, отброявайки сто и петдесет крачки, после се прицелих в «знамето» и стрелях десет пъти. Преди още да се върна, кърпата се озова в ръцете на Пена и Десиерто, които с учудване оглеждаха правата линия, образувана от дупките. Взех я от ръцете им, подадох я на кацика и казах:
— Разгледайте я! Да направя ли нови десет дупки пак, без да зареждам, или вече разбрахте какви пушки имаме?
Индианецът поглеждаше ту към кърпата, ту към мен, ту към карабината. Лицето му беше придобило извънредно глупаво изражение, тъй че трябваше да положа големи усилия да остана сериозен.
— Но, сеньор — промълви той, заеквайки, как… как без… без да зареждате! Та нали пушката има само една цев и една дупка!
— Това далеч не е всичко. Питам ви дали да стрелям още десет пъти?
— За Бога, не! Дяволът се е скрил в тази пушка! Правена е в ада! Не искам повече да я гледам!
Той протегна напред и двете си ръце като същевременно направи неописуема физиономия.
— Щом изобщо не искате да я гледате, какво ли чувство ще изпита те, ако съвсем не на шега я насоча срещу вас и хората ви? При всеки изстрел ще пада по един воин.
— Сеньор, вие имате две пушки. С коя от тях стреляхте преди? С голямата ли?
— Да.
— Страшно беше, но тази малката е много по-ужасна. Махнете я от очите ми, понеже не искам да я знам! Отново ще поговоря с моите хора.
Той пак се обърна към другите индианци, които също бяха силно впечатлени от демонстративната ми стрелба, макар че откровено казано, номерът ми не изискваше кой знае каква сръчност. Този път разговаряха съвсем тихо, а разтревожените им погледи отново и отново се спираха на моите пушки. Ясно беше, че са обзети от страх. Най-сетне кацикът заяви: