— Приемаме условията ви и се предаваме, но много се надяваме непременно да удържите думата си!
— Ще я удържим! — отвърна Десиерто. — Но при условие, че сте ни казали истината.
— От нас не сте чули нито една лъжлива дума. Сега хората ми могат ли да излязат от храсталаците, без да се излагат на опасност?
— Все още не. Най-напред ще трябва да ни предадете всички оръжия и цялата останала ваша собственост.
— Но без конете, нали?
— И тях.
— Ако са ваши, ще си ги получите обратно. А сега се върнете в лагера си. Нека десет души донесат всичко! После ще ви съобщим какво ще правим.
Мбоковите станаха и се отдалечиха. Бяха убедени, че при дадените обстоятелства са сключили твърде изгодно споразумение. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ни чуват, Десиерто ми каза:
— Трябва да благодарим на вашата дяволска карабина, която ги накара буквално да се разтреперят от страх. Просто да не повярва човек, че е възможно толкова многоброен неприятел да бъде победен, а даже и пленен, без някому да падне и косъм от главата!
— Но не им дадохте обещанията си сериозно, нали?
— Бях напълно сериозен!
— Тогава тези негодници направиха чудесна сделка! Вместо да получат заслуженото си наказание, те ще станат ваши приятели и съюзници. Винаги обичам да постъпвам човешки, но не ми се струва много подходящо престъплението буквално да се възнаграждава!
— Че кога е станало дума за възнаграждение?
— Във всички случаи вашите условия съдържат в себе си награда!
— Е, да, ама каква! Нима не чухте какво неколкократно поставих като предварително условие? Да няма никакви лъжи и никакво коварство. Кацикът ни излъга, кани се да ни измами. Затова не е необходимо да спазвам дадената дума. Този глупак искаше да ни надхитри, но се оплете в собствената си мрежа. Какви опашати лъжи ни разправи за сендадора! А твърдението му, че уж никога не бил пленявал бели, е доказателство, че ни смята за абсолютно неосведомени. Няма да е особено радостна изненадата му, когато разбере как всъщност стоят нещата.
— Но къде смятате да подслоните толкова много хора?
— Бъдете спокоен! Имам предостатъчно място. Ще ги затворим в църквата.
— Там няма как да ги охраняваме добре. Някои от тях лесно могат да избягат.
— Ще се погрижа малко да ги позатрудним. Навярно още не знаете, че там има голяма изба?
— А-а, така значи! Но те едва ли ще пожелаят доброволно да слязат в нея.
— Тогава ще ги принудим. Ще се погрижа на брега да остане само лодката от снощи, която заедно с гребеца побира едва шест човека. Ще взема също мерки в църквата да чакат десетина от най-яките ми индианци, които няма много-много да се церемонят с малобройните пристигащи мбокови. Тъй и тъй трябва да изпратя до селото някой вестоносец, за да съобщи на хората, че планът ни е успял. Същият човек ще им отнесе и моите заповеди, та когато пристигнем, всичко да е подготвено.
Той направи знак на неколцина от воините си и после им даде много подробни инструкции. Това му отне толкова време, че когато приключи с тази работа, десетина мбокови вече се приближиха с военната плячка. Те водеха конете, върху които бяха натоварени повечето вещи. С голяма радост забелязах, че между животните бе и моят дорест жребец. Много ми се искаше веднага да се затичам срещу него, но останах на мястото си, за да разбера дали щеше и сам да ме познае.
Разтовариха оръжията и другите предмети. Стоях настрани и отдалече наблюдавах сцената. Щом дорестият жребец се почувства освободен от товара си, той потърси трева, за да попасе. При това обърна няколко пъти глава насам-натам. И когато се озовах в зрителното му поле, конят внезапно като че замръзна на място. После ушите му започнаха енергично да се движат, а опашката му се изправи. Първо ме огледа с дясното си око, а после и с лявото и бавно се приближи. Най-сетне изглежда се убеди, че това съм аз. По цялото му тяло премина силна тръпка. Пое дълбоко въздух, изпръхтя няколко пъти, силно изцвили и се втурна към мен. Все още стоях съвсем неподвижно. Той ме побутна с муцуна, изтика ме малко встрани и когато въпреки това не издадох никакъв звук, жребецът изцвили продължително и някак много жално. Едва тогава сложих длан на врата му и придърпах главата му до лицето си. Назовах го с галеното му име и го потупах по лъскавата гладка кожа. Това го накара да изпадне в необуздана радост. Той потърка муцуната си къде ли не по мен, побутваше ме от всички страни, започна да се изправя на задните си крака, да хвърля къч, да се втурва ту в една, ту в друга посока, но веднага пак се връщаше, обикаляше около мен, приближаваше се, за да ме близне, лудуваше, накратко казано беше извън себе си от радост.