Претърсих кобурите на седлото. С изключение на някои дреболии не само всичко си бе на мястото, но сендадорът, който естествено беше присвоил моя жребец, се бе оказал тъй добър да постави там какви ли не други предмети, на които можех да гледам като на моя собственост.
Междувременно Десиерто беше наредил да кажат на кацика, че вече може да строи хората си в две редици. Когато дългата върволица от мбокови се приближи, ние разтворихме кръга си. Нашите хора се притекоха, за да поемат предадените оръжия и други вещи, както и да образуват ескорта на пленниците. Тобасите застанаха от двете страни на вражеските редици.
Заедно с Пена и стария се отправихме към горичката, за да видим дали там нямаше да намерим нещо важно за нас. Търсенето ни се оказа напразно. После се върнахме и когато съзряхме дългата двойна редица пленници между въоръжените тобаси, които ни чакаха, Десиерто каза:
— Много ми се иска да разбера какво ли си мислят тези юнаци! Дали наистина си въобразяват, че ще се отърват толкова леко?
— Сред тях имам неколцина познати — обади се Пена. — Особено добре съм запомнил двамата пазачи, които тъй сладко спяха, докато освобождавах ей този наш приятел. Разчитат на това, че не сме ги познали, понеже в очите на белите всички индианци изглеждат еднакво.
— Все още не знам дали и аз имам познати между тях — казах аз. — Занимавах се с моя кон и не ми остана време да огледам мбоковите. Няма ли да си направим удоволствието да предложим на кацика един кон?
— Да му го подарим? — учудено попита Пена.
— Какви ги приказвате! Да му подарим! Не, но заедно с нас и той гордо на кон да влезе в селото.
— Само това липсваше! Нека този тип върви пеша, така както и ние вървяхме дни наред, след като ни отнеха конете.
— Няма да го направим от кой знае какви приятелски чувства, а от предвидливост. Разрешим ли му да язди, така ще му окажем чест, която ще приспи бдителността му и ще го накара слепешката да влезе в клопката. Ще сметне, че е невъзможно да замисляме нещо лошо срещу един пленник, комуто позволяваме да възседне кон!
— Това е вярно, прав сте. Нека му разрешим да язди! Да започнем триумфалното шествие! Но радостта ми щеше да е хилядократно по-голяма, ако бяхме спипали и сендадора.
— Дано го заловим, и то нейде наблизо.
— Не си въобразявайте подобно нещо! Или наистина си мислите, че ще се скита наоколо, докато го надушим и ни падне в ръцете като зряла круша?
— Не, разбира се, но ми се струва, че ще остане наблизо, докато научи как е приключил неговият грабителски поход. А краят му се видя едва сега и затова съм твърдо убеден, че сендадорът все още се крие наоколо и ни наблюдава.
— В такъв слушай не бива да губим време, а да започнем да го търсим, защото твърде вероятно скоро ще си плюе на петите.
— Няма защо чак толкова да бързаме. Сега денят е дълъг и мисля, че сендадорът ще се позабави тук още малко, за да ни шпионира и да разбере какво ще стане с пленниците.
— Тогава сега и ние отиваме в селото, така ли?
— Да. Допринесохме немалко за успеха ни и също ще вземем участие в триумфалното шествие.
Възседнах дорестия жребец. Той не скриваше радостта си, че отново съм на гърба му. Пена яхна коня, на който беше яздил и преди. Всички коне бяха налице, животните на йербатеросите, на брат Иларио, както и на другите ни спътници.
Когато приближих до кацика жребеца на Търнърстик и му направих знак да се качи на седлото, индианецът учудено ме погледна и попита:
— Какво имате предвид? За какво е този кон?
— За да го яздите.
— Сега да… не съм ли ваш пленник?
— Все още не сме решили какъв ще бъдете. Засега за мен сте просто кацикът на мбоковите, на който прилича да язди, стига да има на разположение коне. И така, качвайте се на седлото!
Той се отзова на моята подкана. Както по неговото лице, така и по лицата на хората му си пролича какво силно впечатление им направи това внимание. Едва тогава намерих време да огледам отделните воини и скоро разпознах онези, които видях в бивака, където се появи Пена, за да ме избави. Естествено се престорих, че не познавам никого от тях.
Ние, четиримата ездачи, застанахме начело на колоната.
Следваха ни натоварените коне, водени от неколцина тобаси, а подир тях вървяха редиците на мбоковите заедно с техния ескорт. С бърза стъпка се насочихме към селото. Почти стигнахме до него, без да срещнем жив човек. Ала жителите му се бяха събрали на брега, образувайки дълга върволица, и ние трябваше да минем между нея и водата, за да стигнем до пристана, откъдето тръгваха лодките за острова.