Най-отпред бе застанала Уника заедно със своята женска гвардия. После следваха мъжките и женските обитатели на селото и най-накрая — децата. Воините, оставени да защитават селото, енергично изпълняваха службата на полиция, като поддържаха реда сред тълпата, която ни посрещна с ликуване.
От само себе си се разбира, че музикантите не липсваха. Всичко живо, което можеше да вика, да крещи и да ликува, не щадеше гласа си. Както навсякъде по света, така и тук най-шумни и най-необуздани бяха децата. Изглежда мбоковите не бяха особено възхитени от това триумфално посрещане. Те гледаха в земята и не смееха да вдигнат очи към викащото множество.
Така се добрахме до пристана, където спряхме и слязохме от конете. Неколцина воини поеха поводите на животните, за да се погрижат за тях.
— Защо слязохме тук? — попита кацикът.
— Защото стигнахме целта си — отговори му Десиерто. — Ще се прехвърлим отсреща на острова.
— Че какво ще правим там?
— Ще получите по-сигурен подслон, където моите хора няма да ви досаждат. Нали знаете, че особено по-младите от победителите не могат винаги да бъдат тъй лесно обуздани, а на мен никак не ми се иска някой от моите млади хора да ви обиди в опиянението от победата.
— Тогава това е нещо друго и дори ще ми е по-приятно — каза успокоен кацикът, въобразявайки си, че тази мярка на стария е израз на почитта и уважението му към предводителя на мбоковите.
— Да — обади се Десиерто, — ще останете от мен също тъй доволен, както и аз от вас. Като върховен вожд на вашите воини естествено ще присъствате тук и заедно с мен ще наблюдавате прехвърлянето на хората. А моите двама немски приятели още с първата лодка ще отидат на острова, за да се погрижат да бъдете посрещнати както подобава.
Лицето на кацика засия от удоволствие. Мислеше си, че вече няма защо да се тревожи и дори се обърна с кратка реч към своите индианци, за да успокои и тях. Трима от тях се качиха в малкия плавателен съд заедно с мен и Пена. Гребецът беше шестият човек.
— Защо ли старият изпраща тъкмо нас? — попита ме Пена на немски след като се отблъснахме от брега.
— Защото вчера доказахме, че на острова умеем добре да се справяме с мбоковите. Може би той разчита на нашите юмруци повече, отколкото на своите хора.
— Любопитен съм да видя какво ще заварим във вътрешността на църквата.
— Съвсем същото като вчера, но с тази разлика, че ще е отворена избата, чийто вход не сме забелязали.
Беше точно така, както си го представях. Слязохме на острова и когато влязохме в църквата, видяхме на предпоследната пейка да седят десет яки тобаси. Пейката зад тях беше отстранена и ние забелязахме отвор в земята и каменни стъпала, които се спускаха надолу. Тобасите наставаха, а ние придружихме тримата мбокови до дупката. На техния език Пена ги подкани да се спуснат долу. Те го погледнаха слисано, хвърлиха поглед към мрачния вход и отказаха да последват подканата му.
Отначало Пена се обърна към тях любезно. Но ето че после стана груб. Измъкна ножа си и ги заплаши. Аз взех в ръка револвера си и го насочих към тях. Но този толкова ясен жест се оказа излишен, понеже тобасите сграбчиха мбоковите и ги блъснаха в отвора, водещ към избата, сякаш бяха пакети с някаква стока.
— Ето че са вече долу — каза Пена. — Тобасите ще имат грижата да не ги пускат да излязат навън. При всяко пристигане на лодката аз ще отивам на брега, за да посрещам пътниците и да ги довеждам тук. Вие стойте на пост при вратата, за да задържате евентуални бегълци!
Той се отдалечи и скоро се появи с други петима, които също отказаха да слязат долу. Блъснаха и тях. Така продължихме да прибираме в избата една петорка подир друга. Десетте тобаси бързо придобиха необходимата сръчност и рутина. Само секунди след като мбоковите прекрачеха прага на църквата те биваха поети и от човек на човек бързо стигаха до входа на избата и изчезваха в нея, преди да помислят за словесна или физическа съпротива.
Но затова пък толкова по-шумно беше долу. На няколко пъти пленниците се опитаха със сила да се измъкнат навън, ала пред входа бяха застанали на стража двама тобаси с опънати лъкове и отровни стрели, така че опитите бързо бяха прекратени.
Накрая пристигнаха и ранените, превързани вече от стария Десиерто. По някакво чудо нито един от тях не беше ранен в краката и това щастливо обстоятелство много улесни прехвърлянето им. Мъртвите бяха оставени в горичката. Най-накрая, когато лодката се беше връщала може би над четирийсет пъти, всички мбокови бяха прехвърлени на острова и Пена ме взе със себе си, за да посрещнем последните — това бяха само Десиерто и кацикът.