— Е, хората ми добре ли са подслонени, доволни ли са? — попита индианецът, като ни видя да се приближаваме.
— Досега никой не се е оплакал — отвърна му Пена.
— Получиха ли храна и нещо за пиене?
— Още не са, но мисля, че Десиерто ще се погрижи за това.
— Да, направете го — обърна се кацикът към стария. — В горичката нямаше вода и понеже не биваше да палим огън, нито сме пили, нито сме хапнали нещо топло.
Десиерто вдигна рамене и каза:
— Съжалявам, но долу в избата също няма вода, но затова пък е влажно колкото искате.
— Какво? Натъпкали сте хората ми в някаква изба? Но нали говорихте за хубави жилища!
— Нима една изба не е достатъчно хубава за разбойници и убийци?
Слисаният кацик направи крачка назад и погледна стария в очите. Увереният израз на лицето му бързо изчезна. Аз застанах близо зад гърба му, за да мога в случай на нужда бързо да го сграбча.
— Какво казахте? — попита той. — Разбойници и убийци ли?
— Да не би да не сте такива?
— Но преди не употребявахте подобни думи!
— Говоря такива думи каквито искам!
— Сеньор Десиерто, защо се променихте тъй внезапно?
— Промених ли се? Аз съм си съвсем същият както и преди.
Но се измениха обстоятелствата.
— Какви обстоятелства?
— Докато бяхме навън на открито, вие не се намирахте в ръцете ми тъй сигурно както сега. Следователно, за да избегна всяко кръвопролитие, бях принуден да разговарям с вас по-дружелюбно, отколкото ми беше по сърце.
— Значи ме излъгахте! — възкликна индианецът. — Настоявам незабавно да сключим договора за приятелство!
— С удоволствие! Само не забравяйте условията ми! Бяхте ли откровен към нас?
— Да.
— Не! Излъгахте ни, а и сега имахте намерение да ни измамите. Знаете всичко, което е извършил сендадорът в последно време. Взели сте участие в неговите злодеяния. Знаели сте, че…
— Лъжи, лъжи и пак лъжи! — прекъсна го кацикът. Това ми се стори вече прекалено. Сложих ръка върху рамото на индианеца и настоятелно го попитах:
— Човече, я преди всичко ми кажи, откъде сте взели конете, които имате?
— Наши са. Купихме ги.
— Слушай, само допреди броени дни тези коне бяха наша собственост. Сендадорът ни ги отне. Ти наистина ли мислиш, че не те познаваме теб, негодника, както и твоите хора? Навярно не са ти казали, че бях техен пленник, но не след дълго им избягах?
— Не са.
Той напълно бе загубил самоувереността си и краката му се подгъваха така, сякаш ръката, която бях сложил съвсем леко на рамото му, бе тежка като воденичен камък.
— И по-нататък! — продължих аз. — Наистина ли не познаваш бял на име Адолфо Хорно?
— Не! — отново отрече той.
— Но ти много добре знаеш, че го държите затворен при Лагуна де Бамбу, нали?
Наблюдавахме го внимателно и забелязахме как при този въпрос лицето му се обезкръви и стана пепелявосиво. Очевидно той не знаеше какво да ни отговори. Най-сетне процеди през зъби:
— Не знам никаква Лагуна де Бамбу.
— Тъй ли? Но въпреки това там сте оставили вашите жени и деца заедно с четирийсет воини.
— Сеньор, сеньор, вие… вие… — заекна той.
— Ами ако сега отидем там и си отмъстим на тях?
— Те… те… не са там — заекна той.
— Добре, тогава може да ти е безразлично, че ще отидем там, за да посетим малкото Ислета дел Сиркуло.
При тези думи кацикът видимо потрепна. Стана му ясно, че знаем всичко. Но вместо да стане по-разбран и да прояви готовност да си признае каквото го питах, той събра сили, отърси ръката ми от рамото си и гневно извика:
— Сеньор, какво ме засяга всичко това! Как си позволявате да разговаряте с мен! Какво си въобразявате? Аз съм върховният кацик на всички мбокови, а какво представлявате вие?
Той се изпъчи пред мен и направи такава физиономия, сякаш се канеше да ме изяде. За малко да му се изсмея в лицето, но безсрамното поведение на този човек толкова ме ядоса, че никак не ми беше до смях.
— Питаш ме кой съм аз — отговорих му. — Веднага ще разбереш. Аз съм онзи, който сега ще те хване за врата и ще те заведе там, където ти е мястото. Хайде, негоднико! Просто е жалко човек да разговаря с теб, защото всички думи са на вятъра. Ще ти дадем възможност по-добре да ни опознаеш, че да не ни питаш пак кои сме!
Сграбчих го за врата, разтърсих го здравата насам-натам така, че дъхът му секна, повалих го на земята, после малко го повдигнах и полуизправен го завлякох до църквата, където го поеха и го блъснаха в избата. Входът й бе затворен толкова здраво, че стана напълно невъзможно някой да се измъкне навън. Въпреки това оставихме двама пазачи, с които старият Десиерто уговори какъв знак да дадат в случай, че се нуждаят от помощ и подкрепления.