— Същото си помислих и аз. Но в цялата работа има нещо тайнствено.
— Което може би се обяснява много лесно — намесих се аз.
— Как? — попита старият.
— Като се предположи, че думите «Нуестро Сеньор» не се отнасят до Бог или Христос, а се има предвид сендадора.
— А-а! И как стигнахте до това странно предположение?
— Не е странно, а напълно основателно и оправдано. Сеньор означава не само господар, но и върховен глава, повелител, командващ, изобщо личност, която в едно или друго отношение се откроява над останалите.
— Това е съвършено вярно, ала все още не е основателна причина веднага да се сетим за сендадора.
— О, напротив! Почти е сигурно, че главното му свърталище е тук. Ако често и продължително се задържа в това село, то като бял и като човек с такива качества той несъмнено има над червенокожите по-голямо влияние, отколкото даже и техният вожд. Със своите грабителски походи сендадорът е допринесъл на мбоковите голяма полза, макар и по своя осъдителен начин. Нали сами чухме колко дълбоко са убедени, че никога не ги е лъгал. Нима тогава е чудно, ако те, служейки си с испански език, го наричат Нуестро Сеньор, нашия господар и повелител? Сендадорът наистина им е доказал, че е повелител.
— Хм-м! Логиката ви е доста убедителна.
— Нали? Лесно обяснимо е, че той е забранил на червенокожите да пускат в къщата му непознати хора, а още повече бели. Може би, дори твърде вероятно, в нея могат да се видят някои неща, които хвърлят светлина върху скритата престъпна дейност на сендадора и изобщо разкриват тайните му. Но нека не се губим в догадки, защото все пак са безполезни. Струва ми се, скоро ще ни се удаде случай да прекрачим прага на тази мистериозна къща и да се запознаем както с вещите в нея, така и с предназначението й. Защо ненужно да си блъскаме главите над нещо, което и бездруго скоро само ще ни се изясни?
Междувременно вече бяхме преодолели пясъците, намирахме се в малката савана, а пред нас се простираше гората. Невъзможно беше скришом да се приближим до нея. Ако там имаше мбокови, непременно щяха да ни забележат и ето защо най-добре беше да яздим колкото можехме по-бързо. Отпуснахме поводите на конете, пришпорихме ги и в бесен галоп се понесохме към първите дървета. Щом ги достигнахме, спрях моя жребец, скочих от седлото и започнах да оглеждам земята наляво и надясно. Не открих пресни следи от присъствието на хора и вече можехме да предположим, че пристигането ни е останало незабелязано.
— Колко голяма е гората на ширина? — попитах Десиерто.
— Ако яздим ходом, ще ни е нужен около час — отвърна ми той.
— Значи е време да сме крайно предпазливи. Вие ще застанете начело. Тобасите ще ви следват, яздейки един подир друг. Първият от тях ще остави между себе си и вас такова разстояние, колкото да може да види, когато му дадете някой знак. Надясно от вас ще язди Пена, а отляво — аз. Ние тримата ще образуваме права линия и ще поддържаме възможно най-голямо разстояние между нас, без да се губим из очи. Ще напредваме ходом и ще се помъчим да не позволим на конете да пръхтят и ще избягваме всякакъв шум. Ако някой от нас вдигне ръка, това ще е знак, че е забелязал нещо важно и необичайно. Колоната ще трябва незабавно да спре и никой да не мърда от мястото си, докато нещата не се изяснят. А сега, напред!
Хората ни се подредиха по вече описания начин и после продължихме ездата. Ние тримата, които бяхме начело, трябваше внимателно да оглеждаме местността докъдето ни стигат очите. За щастие гората не беше толкова гъста, че да ни затруднява кой знае колко. Почвата бе влажна и мека и конските копита почти не вдигаха шум. Така напредвахме все по-нататък и по-нататък. Видях как старият Десиерто старателно се взираше ту напред, ту наляво, ту надясно, ала наоколо не се виждаше нищо подозрително.
Изминаха петнайсетина минути, а после още толкова. Вече се канех да наредя да спрат, защото не биваше да прекосяваме цялата гора. Искаше ми се да оставя другите да ме чакат и пеша сам да се промъкна напред на разузнаване. Но ето че в същия миг погледът ми падна върху едно дебело дърво, на чийто ствол изглежда имаше облегнат някакъв сравнително тънък, гладък, отчупен клон, по който вече нямаше кора. Направи ми впечатление положението на клона. Взрях се по-внимателно и незабавно високо вдигнах дясната си ръка. В полезрението ми беше само Десиерто, не можех да виждам другите, обаче забелязах, че той спря коня си и даде знак надясно към Пена и назад към своите воини. Така цялата ни колона спря. Не се чуваше никакъв звук.