— Какъв друг вид нападение имате предвид?
— Трябва да използваме хитрост.
— Хитрост и пак хитрост! Само дяволът може да измисля такива планове до безкрай! И то за всеки нов случай — различен план!
— Но именно промяната на обстоятелствата от само себе си води до промяна и в поведението ни. Човек просто трябва да се нагоди.
— Да се нагоди! Колкото да обмислям и да размислям, не виждам какво можем да направим, за да не се изложим неизбежно на отровните стрели.
— Ами тогава по-добре изобщо не се напрягайте, а предоставете на мен да измислям плановете!
— Е, и на вас нищо няма да ви хрумне ей тъй наготово. Или може би имате вече някаква идея, а?
— Да, имам. Преди всичко трябва да измъкнем нашите спътници от онзи остров.
— Защо? Не могат ли да почакат, докато превземем селото? Нима е толкова необходимо и те да се излагат на опасностите на сражението, щом знаем, че едва ли се намират в най-добро състояние?
— Не, разбира се, обаче съществуват няколко причини, които ми дават основание да помисля преди всичко за тях. Нали дойдохме, за да ги освободим. Това е най-главната и единствена цел поне на моето присъствие тук. Следователно трябва да положим усилия да я постигнем по възможно най-бързия начин. Но ако останат на острова, а ние нападнем селото, така ще ги изложим на най-голяма опасност. На тримата пазачи като нищо може да хрумне мисълта да избият пленниците, за да няма кой да свидетелства срещу тях.
— Напълно сте прав. Продължете!
— Освен това несъмнено пленниците по-добре от нас знаят как стоят нещата тук. Не бива изцяло да се осланяме на думите на умопобъркания жрец, тъй че несъмнено за нас ще е от голямо значение първо да освободим пленниците, а после да помислим за нападението срещу селото. Искате ли да чуете и други основания?
— Вярвам ви, че ще намерите и още няколко, но и тези ми стигат. Няма как да не ви дам право. Но по какъв начин ще отведете пленниците от острова?
— Имам избор между два пътя. Или първо ще обезвредим пазачите, след което никак няма да е трудно да вземем с нас спътниците си, или пък ще ги отмъкнем тайно, без тримата мбокови да забележат каквото и да било.
— И двата начина са трудни. Де да ги нямаше отровните стрели!
— Те няма да представляват никаква опасност, ако връхлетим индианците тъй бързо и неочаквано, че да не могат да ги използват срещу нас.
— Но нали именно това «връхлитане» ще е най-трудното! Те са запалили огън и ще забележат приближаващата се лодка. А и често правят обиколки на острова. Докато си мислим, че седят край огъня, току-виж сме връхлетели на тях на някое съвсем друго място и сме отнесли по една-две отровни стрели в телата си.
— Е, в никакъв случай не искам да ви убеждавам. После духът ви може често да ми се явява и да ме упреква, че съм ви тласнал към една толкова отровна смърт. Не ми липсва смелост и сам да извърша този номер. Ако внимаваме, изобщо не е възможно да ранят някого просто защото куршумите ни бият по-далеч от техните стрели. Бихме могли да обградим онези типове и един по един да ги застреляме така, както се свалят врани от дърветата. Но не желая да го правим. Най-добре ще е, ако е възможно да не се пролее и капка кръв. Утре в ранни зори трябва да сме приключили с цялата история, за да можем още по пладне да поемем отново на път.
— Не ми се вярва нещата да се развият толкова бързо.
— А аз съм убеден, че ще стане точно така. Но нека не спорим повече, а да се връщаме! Сега знаем какво е положението, както и че жрецът не ни е излъгал.
Извадих далекогледа и го насочих към лагуната. Но обграждащият я бамбуков пояс беше толкова гъст и висок, че дори и с помощта на бинокъла не се виждаше нито острова, нито даже педя от блестящата водна повърхност. Следователно вечерта щях да се видя принуден сам да се оправям в тъмницата, разбира се, след като най-подробно разпитах побъркания жрец.
В момента нямаше какво друго да правим и затова поехме обратно. За пръв ми се случваше да имам толкова лесно и безопасно разузнаване. Навярно бе само чиста случайност, че от тази страна на селото не се мярна жив човек.
Когато се върнахме при стария Десиерто и неговите тобаси, заварихме побъркания мбоков да седи на същото място и да продължава да яде. Казаха ни, че не е преставал да дъвче, но не е отронил нито дума. Той ми кимна дружелюбно, погледна ме почти с любов, ала не си отвори устата, а продължи да яде.
— Сигурно добрият човечец страшно много е гладувал — обърна се Десиерто към мен на немски. — Тъй като неговите съплеменници са го зарязали, ми се иска да се погрижа за него. Сведенията му бяха извънредно полезни за нас и дори само заради това ми се ще да му изразя благодарността си. Както и да завърши нападението ни срещу мбоковите, аз няма да го изоставя. Нека дойде с нас и отсега нататък стане член на нашето племе!