— Много добре постъпвате, не съм и очаквал друго от вас. Онова, което научихме от него, е далеч по-важно, отколкото си мислите.
— Така ли? Добри новини ли ни носите?
Споделих с него наблюденията си и после направихме съвещание. Настоявах на моя план: най-напред да освободим нашите спътници, а после да нападнем селото, ала Пена и Десиерто бяха против. Така мненията се разделиха две на едно и бях принуден да се подчиня. Но аз отстъпих само привидно, понеже бях твърдо решил тайно да действам на своя глава.
Причината, поради която двамата се обявиха против предложението ми, бе следната: когато мбокови се бяха опитали да нападнат селото на тобасите, на нас лесно ни се беше удало една част от тях да пленим с хитрост, а друга — след като ги обградихме в горичката. После Десиерто каза:
— Същото е възможно да направим и сега и съм убеден, че ще успеем. Както изглежда, можем да останем тук, без някой да ни забележи. Ще изчакаме да мине полунощ и тогава ще обградим селото. Ако се държим на по-голямо разстояние от обсега на отровните стрели, нищо лошо няма да ни се случи, а в същото време ние ще обсипем селото с куршуми от всички страни. Ако не искат един по един да ги избием до крак, неприятелите ни ще се видят принудени да се предадат.
— Да, но не е изключено да стане и нещо друго — възразих аз. — Нашите приятели са в ръцете на мбоковите. Ами ако индианците ни заплашат, че ще ги убият?
— Но на Ислета дел Сиркуло се намират само трима техни воини. Пленниците няма защо да се боят от тях.
— Обаче тримата са въоръжени, а спътниците ни не са!
— Изглежда не се сещате, че всъщност и тримата са нещо като наши пленници, защото не могат да напуснат острова и все едно, че са в ръцете ни. Ще ги заплашим със смърт в случай, че от главите на приятелите ни падне и косъм. Тогава те много ще внимават да не ни дадат повод за отмъщение.
— Думите ви звучат доста правдоподобно, но е възможно нещата да се променят, да настъпят случайни, непредвидени поврати, които в момента и през ум не ни минават. Нима можем да обградим цялата лагуна?
— Не.
— Тогава, ако нападнем селото, никак не е изключено тримата индианци на острова да избият белите и с някой набързо направен сал да го напуснат.
— Е, в такъв случай един-единствен наш човек ще е достатъчен да ги държи под око и при опита им да слязат на сушата да ги посрещне с куршумите си.
— И каква полза от това? Нима след като ги очистим толкова лесно, ще можем да се утешим за вече избитите наши спътници? И защо изобщо поставяме успеха си в зависимост от оръжията, когато така непременно ще се пролее кръв, и то при положение, че има възможност чрез хитрост и без кръвопролитие също да постигнем целта си? Трябва да сме човечни. Ако мога да разреша нещо както с грубо насилие, така и щадейки противника, винаги ще избера втория вариант.
— И ще си понесете последствията! — намеси се Пена. — Неведнъж най-енергично съм се противопоставял на прочутия ви хуманизъм, ала все напразно. И сигурно ще се съгласите с мен, че, меко казано, всеки път сме си имали неприятности. Защо все ние трябва да постъпваме човечно, докато на индианците и през ум не им минава мисълта за пощада? Не! Вие загубихте при гласуването и поне този път искам и аз да наложа волята си. Нищо няма да ни навреди, ако пречукаме няколко мбокови. Колкото по-сурово действаме, толкова повече ще внимават в бъдеще какво вършат. С вашата добросърдечност само ще ни докарате беля на главата, защото така червенокожите ще си въобразят, че безнаказано могат да продължават да правят каквото си искат.
— Напълно сте прав! — подкрепи го старият. — Трябва да им дадем един урок, който да не забравят тъй лесно и тъй скоро. А снизходителността само влошава нещата.
— Щом и двамата сте против мен, ще трябва да се подчиня — казах аз с привидно безразличие. — Сега преди всичко е нужно да вземем мерки да не ни забележат. Затова се налага, поне докато е още светло, да изпратим един пост в края на гората, за да ни уведоми незабавно, ако някой мбоков се запъти насам.
— Да, необходимо е да го направим — отговори Десиерто.
— Ще избера двама от моите хора.
— Защо? Постът ще има много важна задача и ми се струва, че е най-уместно да отида самият аз. Ще взема със себе си и мбокова. Селото ще е пред очите ни и той може да ми помогне като ми опише кое къде се намира.
Никой не ми възрази и аз се отдалечих заедно с умопобъркания, който охотно ме последва, без каквито и да било намерения за бягство. Когато стигнахме края на гората, ние седнахме един до друг и го накарах да ми даде необходимите ми сведения. Преди всичко исках да узная къде е лодката. Единствено затова бях взел със себе си мбокова. Той ми показа мястото отдалеч и ми описа всичко толкова подробно, че бях убеден, че ще го намеря дори и в пълен мрак. После, изморен от голямото яздене, човечецът легна и заспа.