По-късно при нас дойде Десиерто, за да огледа и той селото. Това стана, когато слънцето се беше вече скрило зад хоризонта и вечерните сенки се спуснаха над околността.
Воините се бяха върнали в селото и се бяха прибрали в колибите си. Синовете на дивата пустош имат навика да стават много рано и също така рано да си лягат. Вдясно извън селото при стадата запалиха няколко огъня. Навярно пастирите бяха единствените хора, за които можеше да се каже, че ще останат будни. Но те се намираха толкова далеч от селото, че не представляваха опасност за нас.
— Мисля, че индианците си лягат вече да спят — обади се Десиерто. — Когато се събудят, гледката около тях няма да е тъй миролюбива както е в момента. Струва ми се излишно да оставате по-дълго тук, съвсем сигурно никой мбоков няма да дойде тепърва в гората.
— И аз съм на същото мнение. Да се връщаме! Ще трябва да ставаме още преди зазоряване и ми се иска да легна да поспя.
Събудихме жреца и той ни последва към лагера така, сякаш винаги е бил с нас. Тобасите бяха вече налягали. Само двама от тях трябваше да останат на стража и същевременно да пазят умопобъркания. Увих се в одеялото си и легнах малко по-настрани от другите, което никому не направи впечатление.
Под короните на дърветата се бе вече стъмнило и съвсем скоро настана пълен мрак. С изключение на мен всички спяха. Тъй като не бяхме запалили огън, никой не можеше да следи действията ми. Дълбоката тишина в гората бе прекъсвана от време на време само от пръхтенето или ударите с копита на конете, вързани наблизо.
След два часа пазачите събудиха други двама индианци, за да ги сменят. Аз отметнах одеялото си, взех карабината «Хенри» и предпазливо се измъкнах от бивака ни. Не ми беше трудно да се придържам в желаната посока. Само докато вървях, трябваше да държа ръцете си пред лицето, за да не се нараня в изпречилите се пред мен дървета. Достигнах края на гората точно на онова място, където бях седял с бившия жрец.
Селото бе потънало в пълен мрак. По-надалеч при стадата горяха огньове. Трябваше да си свърша работата, преди луната да изгрее на небето.
Исках да отида до лагуната и следователно се налагаше да заобиколя селото. Описах толкова голяма дъга, че бе изключено да се натъкна на евентуално поставени пазачи, ала тъкмо по тази причина имах известни трудности с ориентирането. За щастие бях помислил за това и бях запомнил разположението на най-крайната колиба като ориентировъчен знак.
Щом се озовах между селото и лагуната, аз взех да се промъквам обратно към селището и скоро намерих колибата. Вече знаех посоката и поех по права линия към бамбуковия пояс, обградил лагуната. Ако не се отклонявах нито надясно, нито наляво, трябваше да стигна до тясна пътека, водеща през гъсталака към водата. Ала не успях да я открия, а това означаваше, че се бях отклонил. Ето защо се наложи да легна на земята и да започна да търся с ръце пътя и на двете страни, което не бе особено трудно, тъй като твърдо утъпканата пътека се отличаваше лесно от по-меката земя.
Скоро я намерих и опипом бавно тръгнах напред. След около пет минути пред мен забелязах да блести вода. Точно насреща се виждаше ярка светлина. Беше огънят на острова. Оттук нататък трябваше да измина около двайсетина крачки надясно през гъсталака, за да стигна до едно място край самата вода, открояващо се със значително по-високия бамбук, между който според думите на стареца щях да намеря скритата лодка.
По този път с всяка измината крачка земята ставаше все по-мека и по-мека и най-сетне нагазих в такъв мочур, че затънах до колене. И все пак това не ме безпокоеше. По-големи грижи ми създаваше мисълта за дебнещата ме опасност от страна на крокодилите. Ако някой от тези зверове се намираше на брега, като нищо отивах на оня свят. Оставаше ми да се осланям повече на обонянието си, което сигурно щеше да долови разпространяваната от тези влечуги миризма, напомняща на мускус.
Най-сетне се добрах до по-високия бамбук и с цевта на карабината си започнах да ръчкам наоколо из тръстиката, докато усетих върха на лодката. Тя бе вързана за брега с въже от лико. Качих се в нея с голяма предпазливост. После я огледах. Беше достатъчно голяма, за да побере седем-осем души. Бе направена от дървесна кора и естествено се управляваше много леко. На дъното й лежаха две дълги гребла. Необходимо бе да са толкова дълги заради тръстиката — с тяхна помощ плавателният съд можеше да се изтласка в откритата лагуна. Развързах лодката, седнах и отблъсквайки се с веслата, започнах да се провирам между тръстиката, докато най-сетне се озовах в свободни води.