Нощта бе тиха. Не се долавяше никакъв шум. И все пак не се чувствахме особено добре. Отровната стрела, издухана от тръстиковата цев, също не причинява никакъв шум и е далеч по-опасна от куршума на пушката. В случай, че индианците бяха поставили стражи, една такава стрела можеше да ни улучи всеки миг. За щастие се оказа, че няма никакви постове. Добрахме се до подножието на хълма и като безмълвни сенки се устремихме между дърветата нагоре.
Това съвсем не бе лесна работа. Наоколо имаше какви ли не увивни растения, които ни принуждаваха да пълзим, понеже отстраняването им със сила неминуемо щеше да предизвика шум. След като най-сетне стигнахме горе, доколкото ми позволяваха тъмнината и дърветата, забелязах, че на върха на хълма има доста обширно равно голо място. Непосредствено до нас се издигаха порутени зидове. По-скоро се досетихме за тях, защото не се виждаха — бяха скрити от гъстата покривка на пълзящите растения.
— Къде е входът към избата? — тихо попитах Пена.
— Ей тук, веднага вдясно, съвсем наблизо.
— Дали няма различни дворове?
— Вероятно има, но само предният е достъпен. Отзад всичко представлява хаотично разхвърляни купища развалини, между които не може да се мине.
— А до зимника през предния двор ли се стига?
— Да.
— Тогава да вървим! Но предпазливо!
Той ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Скоро стигнахме до мястото, където се беше намирала голямата широка порта, което лесно се забелязваше. Трябваше да сме много внимателни, защото, ако изобщо бяха поставени постове, тук съвсем сигурно щеше да стои някой от тях. Ала изглежда червенокожите бяха уверени в себе си и в своя успех, понеже този единствен вход бе оставен свободен.
Щом преминахме през него, ние се озовахме в четириъгълно пространство, обградено от ниски порутени зидове. Това беше дворът. Точно отсреща забелязах слабо сияние от прикрита светлина. Същевременно до нас достигна миризма на дим.
— Ей оттам се слиза в избата — обади се Пена. — Долу са запалили огън.
— Но нали се образува пушек. Хората би трябвало да се задушат!
— О, не. Горе в свода забелязах две дупки, разположени доста високо отляво и отдясно. Димът може да излиза през тях.
— А дали отворите са достатъчно широки, за да успее през тях да се промъкне човек?
— О, не. Впрочем двата отдушника са направени така, че през тях е възможно да се хвърли поглед в помещението.
— Много добре. Така ще можем да наблюдаваме неприятелите си, а навярно и да ги преброим. Напред!
Промъкнахме се към входа. И там нямаше никой. Да, долу наистина гореше малък огън и в този момент долових и аромата на печено. Светлината навлизаше на известно разстояние и в коридора със стълбите, така че се виждаха отломките от някогашните стъпала, които правеха невъзможно безшумното ни спускане долу, а оттам и оглеждането на цялото помещение. Сигурно под краката ни щяха да се отърколят малки камъчета и щяха да ни издадат. Тъй като нямаше как оттук да хвърлим директно поглед към вътрешността на зимника, ние се насочихме първо към единия, а после към другия отдушник, разположени горе от двете страни на сводестия таван. От там видяхме насядалите индианци под нас. Ала кръгозорът ни бе толкова стеснен, че не успях да преброя повече от осем души.
— Естествено, че са далеч по-многобройни — обади се Пена. — Когато тези хора планират някакво нападение, те тръгват в поход с многочислен отряд, понеже храбростта не е измежду техните добродетели. Какво ще правим сега?
— Бързо ще се върнете, за да доведете спътниците ни. Но нека първо отведат и вържат конете на някое място, където сендадорът няма да ги намери.
— А вие какво ще правите в това време?
— Ще наблюдавам входа.
— Опасно е!
— Съвсем не е. Та тези негодници са до един в капана!
— Ами ако някой от тях излезе?
— Ще го стисна за гърлото и така ще го цапардосам по носа, че ще полети обратно при другите.
— И тогава всички ще се втурнат навън!
— Ще се видят принудени да се откажат. Един до друг могат да вървят най-много двама души, така че с револверите си държа всички в шах.
— Добре! Ей сегичка ще дойдем.
— Не е нужно да сте кой знае колко предпазливи. Наоколо няма от кого да се боите и можете съвсем открито и най-безгрижно да се приближите.
Пена се отдалечи, а аз седнах отстрани до входа, твърдо решен да не допусна нито един човек да излезе навън. Отдолу долитаха неясни гласове, така че отделни думи съвсем не можеха да се различат. Впрочем и да долавях думите им, пак нямаше да имам никаква полза, понеже не разбирах езика на арипоните. Прекарах така може би повече от десетина минути, когато отдолу се разнесе шум на търкалящи се камъни. Наведох се напред и хвърлих поглед към стълбите. Някакъв човек бавно се изкачваше. Все още се намираше в осветеното от огъня пространство, така че можех да видя лицето му. Беше Гомес. С изключение на ножа си не носеше други оръжия. Станах и се отдръпнах малко встрани. Там имаше едно дърво, в чиято сянка по-светлият цвят на коженото ми облекло не се открояваше толкова много. В този момент човекът излезе навън. Огледа се и се ослуша в нощната тишина. После ми обърна гръб, за да слезе отново долу. В същия миг полугласно го повиках така, че само той да може да ме чуе: