— Отричате всичко с направо неразбираемо упорство. Понеже разполагаме с такива убедителни доказателства, трябва да сте невероятно нахален тип, за да продължавате да се правите на вода ненапита.
Той ми хвърли презрителен поглед и отговори:
— Вие пък какво искате от мен? Не ви познавам. Та вие сте съвсем чужд в тази страна!
— Но вече изключително добре запознат с вашата личност!
— Би било цяло чудо!
— Съвсем не. Най-напред да ви кажа, че от ваша страна е истинска глупост да отричате, че сте в съюз с арипоните. Сигурно едно открито признание няма да влоши положението ви толкова, колкото безочливите ви лъжи.
— Не лъжа!
— Не упорствайте! Гомес призна вече всичко.
— Гомес ли? Че как е възможно да сте разговарял с него?
— С тези си думи сам се издадохте. Естествено той ви очакваше тук. Но ние пристигнахме преди вас и го пленихме съвсем по същия начин, както заловихме и вас.
Сендадорът трепна и рязко надигна глава. За пръв път уплахата му си проличаваше толкова ясно.
— Пленили сте го? — изплъзна се от устата му.
— Нали вече ви казах. Затворили сме го на сигурно място ей там долу, в избата.
— Ами неговите индианци? Къде са те?
— А-а, сеньор, ето че внезапно маската ви падна! Сега питате за индианците. Така признавате всичко, което отричахте до този момент.
— По дяволите, говорете! Все едно дали признавам, или не, искам да знам къде са се сврели червенокожите.
— И те са в избата, тъй че изобщо не сте в състояние да изпълните своя план.
— И Гомес си е признал, така ли?
— Да. Беше по-откровен от вас. Същевременно се оказа и по-умен, защото разбра, че ако отрича, не само нищо няма да спечели, само ще си навреди. Това сигурно щеше да доведе до смъртта му. В резултат на признанията му ще му подарим живота. Ще пощадим и неговите индианци.
— Но дори и в случай, Че всичко е така, както си го въобразявате, ще е голяма несправедливост да помилвате тези хора, а мен да убиете!
— Не, напротив, така ще е съвсем справедливо. Като се има предвид гледната точка на индианците, човек може да им прости, но вие като бял заслужавате десеторно наказание, още повече че на съвестта ви тежат и какви ли не други престъпления.
— И други какви ли не престъпления? — попита той с язвителен тон. — Според вас трябва да съм голямо чудовище!
— Ами горе-долу.
— Може ли да попитам какво ще желаете да научите за мен?
— Да. Много ми се ще да знам къде е погребан падрето, на когото сте отнел чертежите и кипутата.
При тези думи сендадорът видимо потрепна. После, макар че лежеше вързан на земята, с един рязък тласък се изправи в седнало положение, втренчи погледа си в мен и някак унесено ме попита:
— Кое падре имате предвид?
— Човека, когото убихте, за да му вземете споменатите предмети.
— Мътните го взели! Пак убийство, за което нямам никаква представа и въпреки всичко казвате, че съм го извършил.
— Да не би отново да отречете?
— Не, няма да отричам, понеже човек може да отрича само нещо, което действително е направил. А аз нямам никаква вина и затова ще кажа само, че страшно много се лъжете.
— Но е имало свидетел на деянието ви. Той ви е извикал, за да предотврати убийството, ала вие не сте му обърнал внимание, защото е бил твърде далече.
— Сеньор, смайвате ме със способността си да фантазирате!
— Не се подигравайте, понеже ще утежните участта си! За щастие на свидетеля в него сте разпознал ваш стар приятел. Малкото съхранило се у вас човешко чувство не ви е позволило да убиете и този човек. След като сте преодолял съпротивата му; сте го принудил само да ви се закълне, че ще мълчи като гроб за видяното.
— И той е нарушил клетвата си, така ли?
— Не. Що се отнася до мен, човекът не ми е казвал нищо, а сам отгатнах как стоят нещата.
— Отгатнал сте! Тъй! И каквото само сте отгатнал, го смятате за толкова сигурно, че направо ме обвинявате в убийство, а? Но това е нечувано, изключително проницателни ми сеньоре!