— Нали Пена отрече.
— Пет пари не давам за това. Тук индианците са у дома си и сигурно познават тази стара порутена постройка по-добре от него. Колко лесно са могли да прикрият някой друг подобен изход така, че изобщо да не се забелязва!
— Наистина! Трябва да отидем на разузнаване. Длъжни сме да го сторим заради отровните стрели, от които изпитвам голям респект. Ще дойдете ли с мен?
— Къде?
— Няма как да навлезем във входа със стълбите. Отърколените дребни камъни ще ни издадат. Но можем да отидем при страничните отвори. Струва ми се, като че от отдушниците не излиза вече никакъв дим.
— Сигурно са се свършили дървата им. Хайде, елате!
— Добре, но предпазливо. Винаги трябва да очакваме най-лошото. Ако изобщо има втори изход, тогава е съвсем възможно индианците да са залегнали някъде и да ни наблюдават.
Йербатеросите останаха да пазят пред входа. Ние двамата се отдалечихме от огъня и потънахме в тъмнината, за да можем незабелязано да се доберем до онази страна, където се намираше един от отдушниците.
Наведохме се ниско и бавно и безшумно се запромъквахме напред. Не беше лесно да се придвижваме, без да причиним какъвто и да било шум, понеже навсякъде наоколо бяха пръснати отломки от порутените зидове. Отдушникът бе на около шейсет крачки от нашия огън.
Когато се добрахме до него и понечихме да надникнем в избата, не успяхме да видим нищо, защото вътре беше тъмно.
— Дали само поради липса на дърва не поддържат повече огъня? — попитах аз. — Или изобщо не са вече долу?
— Това би било много опасно.
— Да. Впрочем не сме ходили по-надалеч от тези две дупки. Останете да ме чакате тук! Искам да се огледам и малко по-на-татък.
— Пазете се! Твърде опасно е. По-добре ще е да ме вземете със себе си!
— Благодаря! Сам се чувствам по-сигурен. Впрочем нали знаете, че умея да се промъквам незабелязано. Залегнете зад камъните и не се изправяйте, преди да съм се върнал!
Дълго се промъквах покрай стария зид, без да забележа каквото и да било. Но по едно време напрегнатият ми слух долови шепот на човешки гласове. Внимателно се ослушах. Наистина, пред мен някой тихо разговаряше. При това ми се стори, сякаш ту тук, ту там с пръчка леко се потрепваше по земята. Дали не бяха цевите за издухване на отровни стрели? В такъв случай положението ми не бе кой знае колко розово.
Макар да ми беше ясно, че рискувам живота си, продължих да се промъквам напред. Скоро се приближих достатъчно, за да различа, че тук се бе събрала голяма група хора, които се бяха скупчили близо един до друг и нещо си шепнеха. Бяха индианците. Беше твърде тъмно, за да забележа по-големи подробности. Но вече знаех достатъчно. По неизвестен за нас начин арипоните бяха излезли от избата и се готвеха да ни нападнат. Трябваше да побързам да предупредя спътниците си.
Тъкмо се канех да се обърна, когато едно по-голямо раздвижване ме накара отново да се взра в групата. От нея се отделиха три силуета и много бавно закрачиха към нашия огън. Постарах се малко отстрани да се движа успоредно с тях. Успях даже леко да ги изпреваря и щом се озовах до брат Иларио, набързо споделих с него видяното. Показах му индианците, които вече не вървяха, а пълзяха, защото светлината от огъня достигаше до тях. Те преминаха покрай нас най-много на седем-осем крачки. Придружаваше ги Гомес. Познах го.
— Сигурно другите са вождове — прошепна ми монахът.
— В такъв случай работата ни се улеснява — обадих се също тъй тихо. — Ще ги пленим и ще ги задържим като заложници.
— Отлично! Веднага ли?
— Да, но по възможност по-безшумно.
Запълзяхме подир тях тихо, но колкото можехме по-бързо. Обърнеха ли се назад, преди да ги достигнем, бяхме разкрити. Едва в този момент разбрах колко непредпазливо е било от наша страна да седим тъй открито край огъня, където ясно се виждахме още отдалеч. Като нищо индианците са могли един по един да ни очистят със стрелите си.
Монахът не оставаше по-назад от мен в усилията си и ние се приближавахме абсолютно безшумно. Ето че ги настигнахме. Вляво от мен брат Иларио се озова зад гърба на Гомес, а малко по-надясно аз бях зад другите двама. Те клечаха пред нас. Премерих се точно и с протегнати ръце мощно скочих напред. Успях да сграбча двамата мъже за вратовете и със силата на скока си да ги съборя по лице на земята. Нападението на монаха също се увенча с успех. Четвърт или дори половин минута ги държахме затиснати под нас. Ръцете и краката им потръпваха конвулсивно. От гърлата им излизаше само тихо, задавено хъхрене. След малко брат Иларио угрижено ми пошепна:
— Сеньор, ще ги удушим!