— Да, така е. Попитах ви за някои дребни неща, но вие дори и за такива не си спомнихте. Но ето на, сега се оказва, че именно тези привидно дребни незначителни неща представляват всъщност най-важното!
— Тогава наистина мислите, че сендадорът е тъст на този Зет, така ли?
— Да. Сигурен съм.
— Но никой никога не е чувал този човек да е имал дъщеря!
— Че защо да няма? Сега много лесно се обяснява фактът, че белият, който сега се намира сред мбоковите, е наричан от тях единствено с името Ел Йерно. За тях сендадорът е най-важният човек, когото познават. Затова те назовават другите според отношенията, в които се намират с него. Когато е говорил с тях за своя зет, той винаги го е наричал само «моя йерно» и ето че и те си служат единствено с тази дума.
— Все по-ясно ми става, че имате право!
— И на мен ми става все по-ясно, че бях съвсем прав, когато казах, че все още не всичко е загубено. Мбоковите се канят да нападнат тобасите, за да се докопат до стария Десиерто. Ала ние ще обърнем листа като ги изпреварим и пленим сендадора!
— А сега да побързаме!
— Да. Бях уморен като куче, но вече не усещам никаква умора. С настъпването на деня трябва да стигнем до Лагуна де Карапа.
Въпреки тъмнината закрачихме така усърдно, сякаш цяла седмица си бяхме почивали. Учудващо е каква огромна власт може да има духът над слабото, изморено, а както показва опитът, дори и над истински болното тяло! Допреди малко схванатите ми от умора крака изведнъж си възвърнаха цялата пъргавина, а високите ми ботуши, които доскоро ми се струваше, че са от олово, станаха леки като перо.
Така продължихме през горската просека, която ту се стесняваше, ту се разширяваше, докато високите дървета изчезнаха, отстъпвайки място на ниски храсталаци, а те после постепенно оредяха и преминаха в безплодна пясъчна пустиня.
— Всъщност вече би трябвало да свърнем малко надясно, ала аз ще се отклоня наляво, за да не се натъкнат червенокожите още в ранна утрин на следите ни. Това не бива да става поне до някое място, откъдето няма да могат да разберат, че идваме от същата гора, където са пренощували.
Пясъкът беше дълбок. Краката ни затъваха над глезените в него. Но макар че ни се налагаше да «газим» над три часа през пустинята, никой от нас не се и сети да се оплаче от умора. После отново се появи трева, но този път тя бе къса и не ни пречеше да се движим бързо. Пена доказа, че е добър каскарилеро, понеже, ориентирайки се по звездите, заяви, че до момента не се е отклонил от посоката ни нито на педя. След като му казах няколко похвални думи той ми отвърна със самодоволен тон:
— Да, все пак трябва да ви докажа, че не приличам съвсем на някой хлапак, за какъвто изглежда ме смятате. А сега нека пак свърнем надясно, за да се върнем на правата линия, която води по най-кратък път към целта ни. Това ще стане след час и половина.
Когато посоченото време измина, Пена спря и каза:
— Сега се налага да поискам от вас нещо прекалено, за което не бива да ми се сърдите.
— Какво е то?
— Събуйте си ботушите!
— Аха, значи сме излезли вече на пътя на мбоковите, а?
— Да. Те съвсем лесно ще забележат ясните ни дири, понеже скоро отново следват пясъци. А видят ли отпечатъците от обувките ни, веднага ще разберат, че оттук са минали бели. Но събуем ли ги, ще ни помислят за индианци.
— Добрият следотърсач не може да бъде заблуден по такъв начин. Още от пръв поглед той ще съумее да различи отпечатъците от босите крака на един бял от следите на червенокожия.
— Това е прекалено? Че нали кракът си е крак?
— О, не е така! Първо, когато върви, белият стъпва малко навън с пръстите на крака, докато червенокожият — малко навътре. Това е последица от различията в конструкцията на тялото и предимно в областта на таза. Второ, именно защото тук в Южна Америка червенокожите ходят боси, а в Северна Америка носят само леки мокасини без никакъв ток, те почти без изключения имат щастието да са дюстабанлии, докато сводът на стъпалото при белите е нормално висок. Вследствие на това отпечатъците от босите стъпала на червенокожите са равни, а на белите по средата на отпечатъка в пясъка остава малка издутина. При едните пръстите се отпечатват по-слабо, понеже те стъпват с цялото стъпало, а при другите пръстите правят по-дълбоки следи, защото белите стъпват повече на пета и пръсти, както и на външния край на стъпалото.
— Тъй както ми го обяснявате, е лесно разбираемо. Значи за да заблудим червенокожите, ще трябва да ходим с палците навътре и върху цялото си стъпало.
— Не ми се вярва мбоковите да са чак толкова наблюдателни, за да обърнат внимание на подобни неща. Те ще огледат дирите ни само за да разберат дали са оставени от боси крака, или не и нищо повече.