Събухме ботушите. След като вързах моите на гърба си, аз най-сетне се сетих за печените коати, които бяхме съвсем забравили. Докато вървяхме, ние хубавичко се нахранихме, без да ни е грижа, че отново ни се наложи да прехвърляме един пясъчен хълм. Той се оказа значително по-широк от предишния и едва на зазоряване го оставихме зад гърба си и стигнахме до някаква местност с глинеста почва, където растяха какви ли не треволяци, бурени и ниски храсталаци. По тези храсти се бяха закачили и висяха сухи снопчета трева, стебла от различни растения, клонки и други предмети. Те бяха сигурен признак, че се приближавахме до някой по-голям воден басейн, който по време на дъждовния период излизаше от ниските си брегове и заливаше обширни площи, а после след отдръпването на водите оставяше по храсталаците белези за отминалото наводнение. Малко по-късно пак се натъкнахме на дървета, които не познавах, понеже ги виждах за пръв път.
— Това са дърветата карапа. Именно те са дали името на лагуната — обясни ми Пена. — Мисля, че скоро ще се доберем до водата.
— Необходимо е само да се насочим натам, където се забелязва най-пищната растителност, а това е право пред нас.
— И аз мисля така. Но нека пак си обуем ботушите. Няма смисъл да ги носим повече в ръка, а и не е необходимо и тук червенокожите да видят отпечатъците от босите ни крака.
— Червенокожите… това ме навежда на един въпрос, който отдавна трябваше да поставя. Ще можете ли да се разберете с тобасите?
— Ами вие?
— Ни най-малко! Езикът им ми е точно толкова познат, колкото и вътрешността на луната.
— Тогава и този път ви превъзхождам. Говоря техния диалект още по-добре от езика на мбоковите.
— В такъв случай съм спокоен. Всеки момент трябва да очакваме среща с тобасите и ако не сме в състояние да им обясним, че идваме като приятели, можем да очакваме дори да насочат към нас цевите с отровни стрели.
— Изглежда имате страхотен респект от тях.
— Не го отричам. Една подобна коварна стрела е нещо, с което шега не бива.
Продължихме нататък с по-бавни крачки, а очите ни шареха във всички посоки, за да не би да ни се изплъзне от вниманието присъствието на някой човек. Но не се виждаше жива душа.
Вече не се намирахме в откритата равнина, а под свода от зелена шума на една доста гъста гора, състояща се изключително от дървета карапа. Тук почвата беше мека и наоколо си личаха множество стари и нови, големи и малки следи от човешки стъпки, но никой от онези, които ги бяха оставили, не се мяркаше наоколо.
После пред нас се разкри блестяща водна повърхност. Стигнахме до брега и пред очите ни се ширна лагуната. Но тя заслужаваше много повече името езеро, понеже се простираше надалеч и пред нас, и наляво, и надясно, а отсрещният й бряг изобщо не се виждаше.
— Странно! — обади се Пена. — Времето, когато обикновено хората се събуждат, е отдавна минало и въпреки това не се мярка жив човек.
— Нещо друго ме озадачава много повече, а именно, че никъде не се виждат индиански колиби.
— Ще трябва да проследим дирите.
— Че опитайте се де! Те са толкова много и така объркани! Освен това водят във всички възможни посоки и е невъзможно да ги използваме като ориентир. Принудени сме просто да продължим и да търсим. Във всички случаи колибите ще са нейде близо до водата. Вървим ли покрай нея, сигурно ще се натъкнем на тях.
Ала търсенето ни бе напразно. Най-сетне след доста време слухът ни долови звуково потвърждение за човешко присъствие. Нейде във въздуха се разнесе дрезгавият крясък на граблива птица и незабавно след това изтрещя изстрел.
— Къде беше това? Отляво или отдясно? — попита Пена след като спря.
— Отляво — отвърнах аз. — Вярно, че звукът лесно лъже в гората, но мисля, че не се заблуждавам.
Свърнахме в споменатата посока и скоро се озовахме пред един предмет, който предизвика силното ми учудване, понеже изобщо не предполагах, че тъкмо в тази местност мога да се натъкна на подобно нещо. Това бе голям каменен блок, чиито отвесни стени се издигаха може би на четирийсет лакти.
— Камък! — възкликна Пена. — Какъв камък в Чако! Как ли се е озовал тук?
— Имате пълно право да се учудвате. И аз смятах подобно нещо за невъзможно. Дали този грамаден блок не е довлечен от някой ледник? Но каква ли чудовищна сила го е отърколила дотук чак от далечните Кордилери?
— Що за камък е това?
— Не мога да т кажа, понеже скалата е изцяло покрита с дебел пласт мъх и лишеи. Би трябвало първо да се отстранят, обаче сега си имаме друга работа. Нека обиколим каменния блок! Може би от другата страна ще намерим каквото търсим.