— Добре, да вървим! Не забелязвате ли, че в близост до скалата не се виждат никакви следи от човешки стъпки?
— Наистина. Странно е, още повече че недалеч има толкова много отпечатъци от крака. Но да улесним работата! Заобиколете скалата надясно, а аз пък — наляво. Ще се срещнем от другата й страна.
Той последва подканата ми. Аз също тръгнах в моята посока като внимателно оглеждах земята. Наистина бе твърде странно, че в близост до скалата всякакви следи изчезваха. Неволно си спомних, че старият Десиерто бе смятан от тобасите за свят човек. Завих около първия ъгъл — и тук пак същата картина. На известно разстояние от огромния камък — следи, колкото искаш, но никоя от тях не водеше до скалата!
А тя имаше формата на почти правилен огромен паралелепипед. Дължината му бе сигурно не по-малко от шейсет лакти и ширината му приблизително също толкова. Страните му бяха отвесни и бе напълно невъзможно човек да се изкатери по тях. Горските дървета растяха толкова близо до него, че го докосваха с клоните си. След като завих и зад втория ъгъл, видях Пена да се появява иззад третия. Преди още да се срещнем по средата на тази страна на скалата, моят спътник каза:
— Няма следи от човешки стъпки до самата скала, а няма и никакви други признаци, които да издават присъствието на хора!
Понечих да му отговоря, но думите ми заседнаха в гърлото, понеже забелязах нещо, което кажи-речи ме слиса. Отляво откъм гората се появяваха съвсем ясните следи от двама души, а от дясната ми страна в скалата имаше широка, но не дълбока пукнатина, която бе толкова правилна и равномерна, сякаш направена от човешка ръка. Там се издигаше една алгароба, при чието стебло тези стъпки свършваха, без да се връщат обратно. Пена също забеляза дирята. Той я разгледа, хвърли поглед нагоре по дървото, поклати глава и рече:
— Тук са стояли двама души!
— Няма съмнение! И то индианци!
— Стигнали са до дървото и не са се върнали обратно, нали, сеньор?
— Така е! Следователно къде трябва да са в момента според здравата човешка логика?
— Горе на дървото!
— Не са на дървото, защото макар отстрани шумата му да образува гъста зелена стена, отвътре короната му прилича на беседка и всички големи и малки клони се виждат тъй ясно, че е невъзможно нейде горе да се скрият двама души.
— Може би се лъжем нещо в разчитането на тези следи, а?
— Не. Мъжете са били боси. Почвата е влажна и стъпките им си личат съвсем ясно. Пръстите на краката са насочени към дървото. А ей тук до самото стебло виждате дори отпечатъци само от пръстите, но не и от петите. Това показва, че хората са се изкатерили нагоре след като са се изправили на пръсти, за да могат да достигнат с ръце най-долния клон. И така, съвсем сигурно е, че са горе. И да не са вече на дървото, те са другаде, навярно са в скалата.
— Но не се вижда никаква дупка!
— Сигурно тя може да се прикрива. Я да огледаме по-подробно стеблото! Дървото е старо и кората му е грапава и напукана. Но забелязвате ли, че на определени места и стеблото, и клоните са съвсем гладки?
— Да, клоните са излъскани там, където излизат от стеблото!
— От катеренето е. Щом тези места са толкова излъскани, това е сигурен признак, че по дървото често се изкачват хора. А сега огледайте клоните! И тяхната кора е грапава, но дебелият клон, който достига до стената на скалата и едва тогава се извива встрани, също е излъскан. Следователно той също се използва от хората, за да се доберат до каменния блок. Но каквото правят те, го можем и ние. И така, хайде нагоре!
Уверих се, че преметнатите на гърба ми пушки са със здраво затегнати ремъци и посегнах с ръце към най-долния клон.
— Господ да ми е на помощ! — възкликна Пена. — Искате да се изкатерите горе! Та нали не знаете кой и какво ни очаква там?
— О, знам, и то много добре! Горе живее старият Десиерто, когото търсим. Навярно двамата индианци, изкачили се по дървото, са негови слуги и сигурно се намират при него.
— Няма ли да е по-добре да извикаме?
— Не. Без съмнение индианското село е наблизо. Вдигнем ли шум, хората ще се притекат и по всяка вероятност ще ни посрещнат враждебно, понеже сме дръзнали да се промъкнем до тяхната светиня. Искам да се обърна направо към Десиерто.
— Но това е още по-опасно!
— Не е. Ако се страхувате, останете долу!
— Да се страхувам ли? Няма такова нещо! Исках само да се съобразя с необикновените обстоятелства. Естествено няма да ви изоставя сам, тъй че идвам!
Обикновено алгаробите не са кой знае колко високи, ала това дърво достигаше значителна височина. Споменатият излъскан клон се допираше в скалата приблизително по средата й, а това ще рече на около двайсетина лакти над земята. Закатерих се нагоре и Пена ме последва. Щом се добрахме до въпросния клон, забелязахме нещо, което ни се беше изплъзнало, докато се намирахме под дървото — едно дебело въже, опънато успоредно над клона, като двата му края бяха здраво закрепени за стеблото и скалата. Държейки се за него, човек можеше да извърви краткия път между дървото и камъка, без да се налага да яхва клона и да се придвижва по него педя по педя.