Выбрать главу

— Ето, виждате ли — казах аз, — едно съвсем практично и удобно съоръжение! Кой знае колко хубавичко и приятно е обзаведена вътрешността на тази скала, чиято външност е толкова малко обещаваща.

— Че как ли ще влезем вътре? Няма никаква врата!

— Ще влезем също както влизат и обитателите й. Сигурно има някаква врата. Ако потърсим, може би ще я намерим.

Придържайки се с ръка за въжето, закрачих напред по клона — там непременно трябваше да има какъв да е вход. И тук скалата беше обрасла със сиво-зелени лишеи и мъх, от които видях да виси някакъв тънък изсъхнал корен. Но лишеите нямат подобни корени, а наблизо не забелязах други растения. Неговото предназначение веднага ми стана ясно. Хванах го с ръка и го дръпнах и… виж ти, наистина чух тихия приглушен звън на звънче!

Отстъпих две крачки назад, за да направя място за вратата, която несъмнено се отваряше навън. Пена стоеше непосредствено до мен. Клонът бе достатъчно дебел и здрав, за да ни издържи и двамата.

В този момент каменната стена пред мен се отвори. Видях, че това е всъщност дървена врата, чиято външна страна бе изкуствено покрита с мъх и лишеи, тъй че не бе възможно да се отличи от околната среда. Тя бе достатъчно висока и широка, за да пропусне двама души едновременно.

Човекът, който я отвори, беше индианец. Носеше дълги и много широки панталони от ленено платно, както и нещо като жилетка с дълъг ръкав. И нищо друго. Не видях да има оръжия. Той явно е бил убеден, че някой негов близък иска да влезе. Когато погледът му падна върху нас, малко остана от уплаха да припадне. Клетият човечец беше очаквал всичко, друго, но не и появяването на двама непознати бели горе на дървото пред вратата на толкова грижливо и ревностно пазената тайна. Понечи да каже нещо или да извика, ала не успя да издаде нито звук. Устата му остана широко отворена, очите му се опулиха, а цялото му тяло затрепери.

Пена му каза няколко думи, които не разбрах. Той не отговори, а продължи втренчено да ни гледа. Тогава взех бързо решение, направих три крачки напред, избутах го назад и влязох вътре. Пена незабавно ме последва.

Ето че най-сетне индианецът си възвърна способността да говори, или по-скоро да си служи с гласа, понеже онова, което излезе от гърлото му, не беше нито говор, нито вик, о, не! Нямам думи да опиша звуците, които издаде този човек след като хукна да бяга от нас към вътрешността на скалата. Представете си как разстроените инструменти на голям военен оркестър изведнъж започват едновременно да свирят и тогава ще получите бледа представа за звука, не, за рева, който ужасът изтръгна от гласните му струни. И понеже в тъмния тесен коридор, където бяхме попаднали, този рев се усили многократно, човек можеше да си помисли, че са се разкрещели за помощ стотина дяволи, които предстои да бъдат набучени на кол.

— Бързо ме следвайте — казах на Пена. — Не ми се иска да ни посрещнат тук и да ни изхвърлят или даже да ни пречукат.

Доколкото ни позволяваше мракът, ние бързо закрачихме напред и скоро стигнахме до някаква врата, която блъснах да се отвори. Онова, което съзрях, ме накара да се закова на място, тъй че спрях на прага на вратата. Пред мен се беше открила малка стаичка, чиито стени бяха боядисани в черно и «украсени» с мъртвешки черепи, изрисувани с бяла боя. От също така черния таван на височината на очите висяха окачени на върви десетина истински човешки черепа. Отляво, облечен в черна драперия, се издигаше молитвен пулт с разпятие, два черепа и горяща маслена лампа. Отдясно забелязах една действително мизерна постеля, направена единствено от твърда остра слама. А точно срещу мен тъкмо в този миг се отвори друга врата и пред мен застана един мъж, когото никога няма да забравя.

Високата му, подобна на скелет фигура бе облечена в дълго черно расо, достигащо до глезените на босите му крака. Лъскавият му череп бе напълно гол — по него нямаше дори и следа от коса. Очите му бяха толкова дълбоко хлътнали, че почти не се виждаха. Страните му бяха тъй изпити, че лицето му изглеждаше като останало без плът. Ала гъстата му дълга, буйна, сребристосива брада бе истинско украшение на старостта, каквато рядко се среща. Изразът на лицето му свидетелстваше за безкраен аскетизъм и отричане от всичко земно. От чертите му лъхаше дълбока тъга, някаква смазваща сърдечна мъка, за която няма цяр и лечение. Всичко това си личеше съвсем ясно, макар в момента изразителната му мимика да издаваше гняв и изненада. Той стоеше в отворената врата в застрашителната поза на Ангела на смъртта. С глух глас той ни се сопна на испански: