— Безумци! Дръзнали сте да нахлуете в това жилище! Знайте, че сте обречени!
— Не сме — отвърнах му най-спокойно. — Нито го знаем, нито го вярваме!
Той ми хвърли заплашителен поглед и продължи:
— Кой ви доведе до Лагуна де Карапа.
— Никой. Сами я намерихме.
— Кой ви показа пътя до моята алгароба?
— Никой.
— Но нали се изкачихте до жилището ми! Тогава сигурно някой ви е издал, че се намира тук, нали?
— Лъжете се. Никой не ни е казвал, че тук живеят хора. Не сме срещнали нито един-единствен човек, тъй че не сме имали възможност да разговаряме с когото и да било.
— Но нали се изкатерихте на дървото! Следователно без съмнение знаете, че то представлява стълбата към скалата!
— Видяхме човешки стъпки, които водеха до дървото, ала не и обратно. Значи някой се бе изкачил по него. И тъй като на него нямаше жив човек, бяхме сигурни, че тук горе трябва да има пещера или изобщо някакво място където тези хора са изчезнали.
— Както чувам вие сте много дръзки и опасни люде. Идвате тук, още от пръв поглед разкривате тайната ми и нахлувате в жилището ми, без да помолите за разрешение. Никой външен човек не бива да узнае, че живея в тази скала. Ако някой го научи ще го разкаже на други, а това не бива да става. Всеки който влезе тук с хитрост или със сила, ще трябва да го обезвредя и да го накарам да занемее завинаги. Няма да излезете оттук живи!
Той изрече тези думи със заплашително вдигната ръка и с такава решителност, че не можех нито за миг да се съмнявам в намерението му да ги превърне в действителност. Въпреки това отвърнах със самоуверен глас:
— Не вярвам да изпълните заканата си! Нали изходът е отворен. Необходимо е само да си тръгнем.
— Няма да стигнете далече, дори и да излезете на открито, моите войни ще ви пленят. Нужно е само да им дам знак и те веднага ще се притекат.
— Не ще успеят да дойдат толкова бързо, защото са при чиригуаносите.
— А-а! Значи знаете?
— Да знам, че са потеглили на поход срещу тези индианци.
— Тогава вие двамата сте шпиони и се интересувате от нашите работи. Значи не съм сгрешил, като ви сметнах за опасни хора. Хич не разчитайте на вашите предположения! Да, вярно, повечето от моите хора не са тук, но са останали предостатъчно, за да ви надвият и пленят!
— Ще се отбраняваме! Нали имаме оръжия.
— Няма да се стигне дотам, понеже изобщо няма да се доберете до алгаробата.
— А не знаете ли, че вратата все още е отворена?
При тези думи посочих назад. Той се изсмя и отговори:
— Веднага ще се затвори. Само внимавайте!
Той дръпна един шнур, който висеше до вратата, където беше застанал, и разнеслият се зад гърба ни удар ми доказа, че другата врата е вече затворена. Тъй като не познавахме механизма, не можехме да избягаме. Впрочем подобна мисъл изобщо не ми мина през главата.
— Тъй! — каза той. — Пленени сте! Предайте ми оръжията си!
— Така ли смятате? Сигурно е, че няма да го сторим. При никакви обстоятелства двама толкова яки мъже като нас няма защо да се предават на един-единствен човек.
— Не съм сам. Можете да се убедите.
В този момент той влезе в стаята и се отдръпна встрани, за да ни даде възможност да видим кой или какво се намираше зад гърба му. А там изглежда имаше друга стая — поне не беше тесен коридор, където стояха двама индианци. В единия от тях разпознах човека, който ни беше отворил. Всеки от тях държеше в едната си ръка цев за издухване на стрели, а в другата — по една мъничка, несъмнено отровна стрела. Това беше опасно, още повече че в мига, когато застанахме очи в очи, те пъхнаха стрелите в цевите.
— Ако това са всичките ви подкрепления, положението ви не е много розово! — казах аз. — Щом ни видя единият от тези мъже, веднага си плю на петите, а другият едва ли ще е по-голям храбрец от него.
— Избягал е от страх, защото не е могъл да си представи, че е възможно да види на прага на вратата съвсем чужди хора. Изплашили сте го така, както някой призрак или видение може да изплаши и най-смелия човек. Но понеже вече и двамата знаят, че сте хора, не се боят от вас. И така, подчинете се и предайте оръжията си, иначе ще ви принудим да го сторите!