— Преди това ни изслушайте! Та вие изобщо не ни попитахте какво търсим тук!
— Съвсем не е необходимо. Ще се отнеса към вас като към опасни натрапници, каквито сте и всъщност.
— Но ние идваме с напълно приятелски намерения!
— Мълчете! Познавам вашата пасмина! За мен един червенокож струва колкото десет бели, скитащи се из Гран Чако, само за да насъскват индианците едни срещу други и да извличат за себе си изгода. При нас не мога да търпя никакви бели. Те всички до един са негодници, че и нещо по-лошо. А който е толкова дързък и нахален като вас, той е и двойно, че и десеторно по-опасен!
— Поне в нас двамата се лъжете. Дошли сме да ви направим услуга, която заслужава благодарността ви.
— Не лъжете! — сряза ме той. — Искате само да приспите бдителността ми, ала няма да успеете.
— Казвам ви истината. Идваме с намерението да ви предупредим!
— Да ме предупредите ли? — изсмя се старецът. — Никак не е било необходимо. Нямам нужда да бъда предупреждаван от хора като вас, понеже съм свикнал с всичко да се справям сам.
— Ако е така, тогава сигурно сте убеден, че не е възможно даже и най-неочаквано да ви сполети някоя беда!
— Наистина е така. Дойдат ли при мен хора от вашия сой с някакво предупреждение, тогава вече знам каква е работата! Предупредете ме да се пазя от вас самите! Това ще е най-доброто, което можете да направите.
— Но, сеньор, наистина се намирате в опасност, защото ще бъдете нападнати от мбоковите!
— Благодаря! — подигравателно се изсмя той. — Но лъжата ви е зле скроена!
— Истина е! — уверих го аз.
— Можете ли да го докажете? — попита той.
— Давам ви честната си дума!
— Я оставете това! Човек като вас няма чест, така че за честна дума изобщо не може да говорите!
— Господине, вие все повече ни обиждате! Че ни посрещнахте толкова недружелюбно, ще извиня с начина, по който нахлухме в жилището ви. Но повече няма да търпя думи като току-що изречените от вас.
— Не се горещете толкова! — отвърна старецът и направи с ръка движение, което съвсем ясно изразяваше неговото съмнение, а и презрение. — Всичко ще стане така, както вече казах. Че откъде знаете за нападението на мбоковите?
— Подслушахме ги.
Той ме погледна накриво и отговори:
— Убеден съм, че изобщо не сте ги подслушвали!
— Сеньор, не ви разбирам! Нали вие сте онзи, когото наричат Ел вйехо Десиерто?
— Разбира се, че съм аз.
— Е, тогава значи не сме сбъркали адреса, понеже именно Ел вйехо Десиерто ще бъде нападнат, и то от мбоковите.
— О, като нищо ще повярвам, че тези червенокожи имат подобни намерения, защото са нашите най-върли врагове. Напълно съм убеден също и в това, че искате да ни предупредите.
— Е, ами тогава не виждам каква причина може да имате да се отнасяме така с нас! Щом ви предупреждаваме за враждебно владение, сигурно ви правим услуга, за която би следвало да сте ни благодарен!
— Всъщност да. Но за съжаление съм също тъй убеден, че тази услуга не я правите на мен, а на самия себе си. Лисицата предупреждава кокошката да се пази от златката, за да може да я изяде самата тя.
— Сеньор! — извиках аз, понеже вече наистина се ядосах.
— Ха! Я не се преструвайте на разгневен! Знам как стоят нещата! Да, може би щях да попадна в клопката ви, но за ваше нещастие веднъж вече ми изиграха подобен номер. Влязох в капана и после само с голяма мъка успях да се измъкна. Но много добре запомних всичко и затова усилията ви ще останат безплодни!
— Но нима имате право да смятате един човек за негодник и дори да му го казвате в лицето само, защото някой друг, с когото сте се запознал при подобни обстоятелства, е бил такъв? Ако бях на ваше място, първо щях да проверя нещата.
— Не е необходимо. Познавам хората като вас!
— Мътните го взели! — не се сдържа Пена.
— Но е истина! — отвърна старецът. — Познавач съм на човешката душа и мога да разчитам на очите си. И така, вие сте пленници и трябва да предадете оръжията си. Ще се подчините ли незабавно, или не?
— Не — отговори Пена най-решително.
— А вие?
Въпросът му бе отправен към мен. Всъщност можех да се подчиня, понеже нямаше как да не излязат наяве почтените ни намерения, ала неговото обидно и съвършено немотивирано поведение ме беше разгневило. Кой ни гарантираше, че след като старият проумееше заблудата си, ние все още щяхме да имаме време да отблъснем мбоковите? Може би той щеше да ни държи затворени през целия ден, а после щеше да дойде Йерно да нападне индианското село, щеше да разбере къде е жилището на Десиерто и заедно с него щяхме да паднем в ръцете на мбоковите. Трябваше да избегнем такава възможност и ето защо и през ум не ми мина доброволно да се предам на този човек, който в своята болезнена недоверчивост изобщо не желаеше да провери как стоят нещата.