— Навярно Йерно иска да се докопа тъкмо до този сандък. Струва ми се, че открихме касата на стария.
При тези думи той се разсмя, защото се бе само пошегувал. Но аз му отговорих:
— Несъмнено предположението ви е вярно.
— Невъзможно! Желязна каса за пари тук!?
— Е, щом като има толкова изкусно изработен сандък, защо да няма и пари! Книжни пари и сребърни песо. Нали чухте, че веднъж в годината старият Десиерто отива в Сантяго. Знаем го от Зетя, а той го е и срещал там.
— Че за какво ли старият е получавал парите?
— Кой знае! Но това изобщо не ни засяга, поне засега не. Да вървим нататък!
През следващата врата влязохме в доста голямо и обширно помещение, наподобяващо склад за провизии, чиито таван бе подпрян с дебели, здрави четириъгълни колони от дърво. Размерите му бяха толкова значителни, че нашата лампа смогваше да освети само една малка част от него.
Наоколо покрай стените на помещението чак до тавана бяха подредени пакети, грижливо опаковани и завързани в изработена от лико материя. В средата му също имаше дълги редици от тези пакети, тъй че между тях се образуваха тесни коридори. Наблизо по земята се търкаляха няколко отделни пакета. Вдигнах един от тях и усетих, че е по-лек, отколкото можеше да се очаква при значителната му големина. Долових лек пращящ и пукащ шум.
— Кори! — казах аз. — Нищо друго освен кори от дърво.
— А-а! Да не би старият да е мой колега? Каскарилеро?
— Защо не?
— Би било много интересно! Но какви огромни количества са складирани тук! Сигурно струват хиляди и хиляди песо.
— Е, за него едва ли е кой знае колко трудно да събере такива запаси. Горите са съвсем наблизо, а работна сила има на разположение колкото иска. Индианците събират корите за него.
— Да. После му остава само да ги пренесе до Рио Саладо и да направи един сал, за да ги пласира добре.
— За тях получава пари и тези пари донася тук и ги слага в касата. Така може да се обясни наличието на този предмет. Хайде да видим какво има по-нататък!
— Нима жилището му в скалата е и още по-голямо? Кой можеше да предположи подобно нещо, когато видяхме пред нас огромния гол камък, по който привидно не бе възможно да се изкачиш? Нека сега дойде някой да ми каже, че нямало чудеса!
Аз бях не по-малко слисан от него. Несъмнено старият Десиерто бе изключителен и забележителен човек, който на друго място навярно би играл съвсем друга и далеч по-значителна роля. Но кой знае какви съдбовни стечения на обстоятелствата го бяха захвърлили в Гран Чако, понеже за мен бе съвсем сигурно, че не е роден тук, макар да проявяваше такава антипатия към всякакви чужденци и бели.
Следващата стая пак представляваше складово помещение. Ала вместо пакети с кори от дърво там имаше седла, които висяха и по четирите стени. Изглежда бяха над петдесет.
— Да не би този човек да притежава и коне? — попита Пена.
— Вероятно! Няма да вземе да оседлава индианците я, за да отиде на разходка.
— Но индианците на Гран Чако и коне… и то такива седла!
— Защо не? Вече очаквам от стария какво ли не. Нали е известно, че по степента на цивилизация тобасите превъзхождат останалите червенокожи племена. Може би дължат много на този отшелник. Да разгледаме по-нататък! Я вижте, изглежда там в дъното има някакви стълби!
Пред нас нямаше вече друга врата, ала от най-отдалечения ъгъл нагоре водеха стъпала, дървени стъпала, поставени, както си му е редът, едно над друго. Изкачихме се по тях и стигнахме до врата, която бе само притворена. Когато я бутнахме, тя се отвори и се озовахме навън на открито.
Ще подчертая, че това бе не да речем капак на под, а съвсем нормална врата, тъй като над стълбите бе сковано нещо подобно на малка дъсчена къщичка, почти като онези, които издигат над стълбите, водещи към корабните каюти.
И така, озовахме се на открито, но пред нас не се откри гледка към гората, към околностите на странната скала, защото наоколо се издигаше зид, висок около петнайсет лакти. Но не това бе, което ни слиса най-много. Учудването ни бе предизвикано от нещо съвсем друго, понеже… се намирахме в градина, в истинска грижливо създадена и обработвана градина със зеленчукови лехи, лехи с дини и пъпеши, както и лехи с какви ли не цветя. Покрай лехите бяха засадени цъфтящи розови храсти. Съвсем в дъното се издигаше дървена постройка, подобна на хамбар, а от двата й края имаше по една беседка.
Минахме между лехите и се насочихме най-напред към хамбара. Там открихме търнокопи, белове и лопати и освен това куп други инструменти, които изобщо не можеха да се използват в градината. Ала Пена ги познаваше. Това бяха предмети от екипировката на събирачите на дървесна кора. После свърнахме към по-близкия ъгъл и влязохме в беседката. Там имаше една пейка. Пена седна на нея, сключи пръсти, погледна ме и попита: