— Да, мразя го, защото е бял.
— Вие мразите белите, сеньорита? — попитах аз.
— Да. Всички те лъжат. До един са неверни и вероломни.
— Може би сте се запознала само с един или неколцина, които са оставили у вас такова впечатление, но на света има милиони бели. Нима мислите, че всички са като онзи един или като неколцината?
— Да, всички са такива! Опознах ги в Сан Антонио, където ме заведе тио, за да стана дама.
— И наистина сте станала дама, сеньорита!
Мислех си, че с тези думи й правя комплимент, ала съвсем скоро разбрах заблудата си, защото в очите й се появиха гневни светкавици и тя ми се сопна:
— Не, не съм станала и не искам да ставам! Исках да съм дама… заради него. Но той не дойде.
— Значи не ви харесва в Сан Антонио, така ли?
— Не. Но въпреки това пак бих останала, ако хората бяха добри към мен. Привидно те бяха приятелски настроени едни към други, ала зад гърба си говореха само лоши неща. Всички бяха непочтени, всички бяха зли. Ето защо избягах.
— Какво? Надявам се, че вашият тио ви е взел обратно!
— Не. Сама се върнах.
— Предприела сте сама това дълго пътуване, при което пътят води през такава пустош? Една дама…
— Не съм дама! — гневно ме прекъсна тя. — Не ме наричайте така! Исках да си тръгна, да се върна при моето племе. Не ми разрешиха. Тогава си припомних, че съм повелителка на тобасите, и че никой християнин не може да ми заповядва каквото и да било. След като всички заспаха, взех пушката на домакина, при когото ме беше оставил тио, както ножа му и едно седло. Тайно отведох настрани най-добрия му кон и го яхнах. Пет дни по-късно пристигнах при моите хора и никога вече няма да ги напусна!
По лицето на добрия Пена се бе изписал слисан израз. Имаше вид на онемял от смайване човек. Той не се и опита да го скрие, а зададе въпроса:
— Но, сеньорита, нима знаехте пътя?
— Да, бях минавала вече по него, когато тио ме заведе до града.
— И имахте смелостта да се опитате сама да се оправите! Пет дълги дни!
— Защо не?
— Че от какво живяхте?
— От лов.
— Значи можете да се осланяте на пушката си, така ли?
— Преди малко застрелях един сокол. Тио отиде да нареди да ми го донесат.
Старият не бе успял да изпрати своя слуга, понеже междувременно се бяхме появили. Бях любопитен да разбера в какви отношения са двамата и затова я попитах:
— Навярно тио се е грижил за вас още от ранното ви детство?
— Не, запознах се с него едва след като дойде при нас.
— Тогава не ви е истински роднина, а?
— Не е. Но се радва, когато го наричам тио. Той ме обича толкова много, че с радост бих го наричала и баща, ала не ми позволява.
— От колко време живее сред вас?
— От единайсет години. Бях на шест, когато се появи.
— А откъде дойде?
— От Европа.
— Знаете ли от каква народност е?
— Да.
— Как се казва неговият народ?
— Не бива да издавам. Забранил ми е.
— А знаете ли защо никой не трябва да знае откъде е дошъл?
— Не. Напуснал е своята страна, защото тамошните хора са искали да го убият.
— Вие се нарекохте владетелка на тобасите. Кой е техният вожд?
— Народът на тобасите се разделя на няколко племена, всяко от които си има вожд. Но аз съм владетелка над всички, а тио управлява вместо мен.
— Как е станало така, че тобасите нямат мъж владетел?
— Предишният им владетел беше мой дядо. Той е мъртъв. А последният владетел тръгна веднъж на път и повече не се върна.
— Защо?
— Ще ви обясня. Кралското семейство, което властва над тобасите, е също толкова старо, колкото и самият народ. Моят дядо беше неговият последен потомък. Той нямаше син, а само една дъщеря. Според законите на тобасите тя трябва да стане кралица, а онзи, когото обикне, да бъде владетелят. Всички младежи на народа ни, отличили се със сила, храброст или ум, се домогвали до благосклонността й, ала тя не пожелала да вземе никой от тях, понеже обичала един бял, който бил дошъл при нас. Старейшините се събрали на съвещание и решили да го провъзгласят за свой владетел, защото той станал мъж на майка ми. След като се бях вече родила, белият отиде веднъж на лов и не се върна повече, но заедно с него изчезна и многото злато, което тобасите бяха донесли от планините и което представляваше съкровището на целия народ.
— Тогава навярно по време на лова му се е случило някакво нещастие!
— А нима той взема със себе си толкова много килограми злато, когато отива на лов?
— Наистина не. Но някой видял ли е, че ги е взел?