— Не.
— Тогава е възможно крадецът да е някой друг!
— Не. Ако златото беше откраднато от тобас, то по-късно хората сигурно щяха да забележат, че е станал по-богат. Моят баща е бил крадецът, понеже беше бял. Казах ти, че никой повече не е чул каквото и да било за него и това е истина. Никой не е чувал за него, ала един от нашите го е видял в големия град, наречен Монтевидео. Човекът, един от воините ни, пристигнал в града като водач на някакви хора и видял баща ми, своя избягал владетел, да се вози във великолепна карета.
— Някои хора много си приличат!
— Той е бил, понеже воинът хукнал подир колата, която скоро спряла пред красива къща. Когато баща ми слязъл от нея, воинът се приближил и го извикал по име. Баща ми го познал и го взел със себе си в къщата. Опитал се да му даде пари, за да го накара да мълчи. Воинът не ги приел. Той узнал, че баща ми си има нова жена и когато тръгнал да си върви, ножът му бил почервенял от кръв.
— А-а! И какво е направил?
— Каквото би направил всеки тобас.
— Господи! Убил е баща ви! Не ви ли побиват тръпки на ужас като си го спомняте?
— Не. Той беше предател. Получи си заслуженото.
Тя изрече тези думи с такова хладно безразличие, сякаш говореше за съвсем чужд човек. После продължи:
— Майка ми го е обичала много. След като заминал, тя се разболяла и умряла. Ето че сега аз съм кралица.
— А онзи, когото изберете за съпруг, ще стане повелител на народа ви, нали?
— Да, ала тобасите няма да имат повече крал.
— Значи не желаете да се омъжвате?
— Не. Човекът, когото обикнах, също замина и няма да се върне. Радвам се, че не станах негова жена. Тио каза, че съм още твърде млада за венчило. Ако беше станал мой съпруг този човек също щеше да ме изостави.
— Какъв беше той?
— Каскарилеро.
— Млад?
— Млад и красив, силен и смел. Всички девойки бяха влюбени в него, но той обичаше само мен. Ала само докато замина.
— Може би все пак ще се върне, а?
— Не. Измина двойно повече време, отколкото му беше определено.
— И той ли ви окраде?
— Да.
— Хм-м! Питам, защото, ако в това отношение се е показал като почтен човек, все още би имало надежда да ви е останал верен. Какво е задигнал?
— Пари, много пари на тио и на племето.
— Тогава и той е също такъв безсъвестен човек като баща ви. Колко време прекара сред вас?
— Няколко години. Тио го намери ранен в гората и го докара при лагуната, за да го лекува. Обикна го и му позволи да остане при нас. Вземеше го със себе си винаги когато отиваше да търси злато или да събира каскариля. После ние двамата се влюбихме и старейшините се събраха на съвещание както на времето, когато е трябвало да решават съдбата на майка ми. Имаха намерение да кажат своето «не» и да ме принудят да дам ръката си на някой воин от моя народ, ала тио също беше обикнал белия и се застъпи за него и за мен. Тогава те дадоха съгласието си. Малко по-късно дойде годишното време, когато откарваме каскарилята до реката. След като стигнали до брега, нашите хора построили сал и натоварили на него каскарилята. Екипажът се качил на сала. Белият бил техен предводител, понеже той трябвало да откара каскарилята до Санта Фе, там да я продаде, а после да се върне с пари. Нашите гребци си дойдоха сами, след като го придружили до кораба, където прехвърлили каскарилята. Но той избяга.
— Ако нещата стоят така, вие не можете да твърдите, че белият е крадец. Не е изключено да е бил възпрепятстван да удържи на думата си.
— Много се надявах и вярвах, че е така, ала вече изгубих всяка надежда. Тио изпрати наш човек до Санта Фе и научи, че каскарилята е продадена, а парите за нея — изплатени. Това не е ли доказателство, че предателят ги е откраднал?
— Не е. В онези области бушува война, а пътят дотук води през териториите на враждебно настроени индианци. Кой знае къде ли се намира белият, къде ли е останал! Кой знае дали все още е жив!
Тя погледна през отвора навън към лагуната. Суровият упорит израз, изписал се пред последните пет минути върху лицето й, започна да се разведрява и да омеква все повече и повече и значително по-благо тя попита:
— Сеньор, мислите ли, че все още нямам основание за подобни съмнения?
— Така смятам. Дори и никога да не се върне, вие пак нямате право да го наричате лъжец, клетвопрестъпник и крадец. Ще имате такова право едва след като можете да докажете, че е още жив и неправомерно си е присвоил чуждите пари.
— Благодаря ви, сеньор! Прав сте! Сърцето ми бе закоравяло. Няма да го мразя. Може би все пак някой ден ще се върне. Но не казахте ли, че тио също ще дойде в градината? Каква работа има? Вие сте негови гости и аз трябва да ви дам нещичко да хапнете и пийнете.