Взех нейната пушка в ръка, като че ли исках да я разгледам. Оръжието още не беше заредено. Това ме успокои, защото като нищо можехме да очакваме от тази девойка поне да се опита да стреля по нас.
— Той все още не може да дойде — отвърнах аз, като оставих нейната пушка обратно на мястото й.
— Защо?
— Извърши голяма грешка, която го възпрепятства така бързо да се появи пред вас.
— Каква грешка?
— Ще научите и се надявам, че ще бъдете по-разумна от него. Вашите воини са тръгнали на поход срещу чиригуаносите и селото ви е беззащитно срещу евентуални врагове, нали?
— Не, десетина воини останаха. Всички други отидоха.
— Много са малко. Ами ако на някои от враговете ви му хрумне да ви нападне?
— Ще ги прогоним.
— Само с една шепа мъже?
— Даже и те не са ни необходими.
— Тъй! Ами кой ще се бие тогава?
— Ние, девойките.
— Аха! Нима девойките на това племе са толкова войнствени?
— Никога не са били такива, а и досега все още с никого не сме се сражавали сериозно. Ала откакто знам, че моят народ няма да има крал, а само мен за кралица, аз събрах девойките и измежду всички избрах най-яките, най-сръчните и най-храбрите за лична охрана. Тио стана техен учител и мисля, че ще се бием също тъй смело, както и мъжете.
— И срещу мбоковите ли?
— Тъкмо срещу тях ще се бием най-добре! Нека само дойдат! Те раниха човека, когото обичам!
— Тогава всъщност им дължите благодарност, а не отмъщение, защото по този начин сте се запознала с вашия любим. Но аз не заговорих случайно за тях. Те наистина са тръгнали да нападнат Лагуна де Карапа.
— Какво? Истина ли е? Откъде знаете?
— Лагерувахме наблизо и чухме разговора им.
Бавно и спокойно девойката се изправи от мястото си, облегна се на зида, скръсти ръце на гърди и каза:
— Всичко трябва да ми разкажете съвсем точно, дума по дума! Трябва да знам абсолютно всичко, за да мога после да наредя какво да бъде предприето!
Някоя друга жена щеше да скочи от пейката изплашено или възбудено и навярно щеше да се завайка и да захленчи. Но тази девойка се държеше съвсем иначе. Веднага щом научи, че опасност грози селото, тя изведнъж стана толкова хладнокръвна и разсъдлива, сякаш бе възрастен воин, който знае, че победата зависи от неговите разпореждания.
Осведомих я за всичко от игла до конец като стигнах чак до момента, когато отвън на клона на дървото бях дръпнал шнура на звънчето. До този миг тя не ме прекъсна с нито една дума, ала тъкмо сега изплашено възкликна:
— Значи дръзнахте да дойдете тук, наистина дръзнахте?
— Да.
— И никога не сте виждали тио, никога не сте разговаряли с него?
— За пръв път го видях и говорих с него преди малко.
— Сеньор, тогава се учудвам, че ви виждам пред себе си! Ако сам не ми бяхте разказал всичко, бих се заклела, че сте мъртъв. С това, че сте проникнали тук и сте узнали тайната му, вие сте проиграли живота си.
— Наистина ли е толкова строг и не прави никакви изключения?
— Да. Повтарям ви, цяло чудо е, че ви виждам пред себе си живи и здрави.
— Е, ако зависеше от него, то ние наистина нямаше да сме вече живи.
— Кой ви пусна да влезете?
Разказах й случилото се.
Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и с напълно безизразно лице внимателно ме слушаше, без да каже нито дума. Само когато й съобщих, че сме вързали тримата, тя ме прекъсна с въпроса:
— Но не са мъртви, нали?
— Не, живи са.
— Тогава продължавайте!
Тя ме изслуша до края, без да прояви никакво вълнение. Единствено в очите й често проблясваха искри, които доказваха, че вътрешно тя съвсем не беше толкова спокойна, както изглеждаше. След като свърших, тя отпусна ръце, сложи дясната си длан върху рамото ми и каза:
— Сеньор, струва ми се имам правото да твърдя, че сте опасен човек, опасен за неприятелите си. Но вие дойдохте при нас като приятел и сигурно ще останете приятел!
— Намеренията ми наистина са такива, ала поставям условието да не бъда повече обиждан.
— Отсега нататък няма да чуете нито една обидна дума.
— Ами ако тио реши да предприеме нови враждебни действия срещу нас?
— Ще поговоря с него и той ще трябва да се вслуша не само в моя глас, но и в гласа на разума.
— Тогава да отидем заедно.
— Да… или по-добре останете тук! Искам да отида сама да го освободя. Той е горд човек и ще е по-разумно в първия момент неговите победители да не се изправят пред очите му.
— А не искате ли от нас твърде много, сеньорита? Все още не познаваме всички тайни на това убежище. Останем ли тук, вие можете да ни подготвите какви ли не неприятни изненади, за които нямаме и представа.