— А ще може ли и ние на свой ред на научим откъде сте?
— Ес… тес… твено — провлече старият, видимо изпаднал в затруднение. — Аз съм… аз съм от…
Десиерто млъкна. Но после, сякаш взел някакво решение, той събра сили, измери ни няколко секунди с изпитателен поглед и продължи:
— Не, няма да ви лъжа. Аз съм немец, бях немец с цялото си сърце и душа, но точно там се криеше и нещастието ми. Навремето бях датчанин. Днес родното ми място е в пределите на немския райх. Сега това не би могло да се случи, което… но за тези неща по-късно. Известна ли ви е историята на Шлезвиг-Холщайн?
Кимнахме утвърдително.
— Ами докато сте я чели или пък сте разговаряли за нея, не сте ли се натъквали на името Винтер, Алфред Винтер?
Напрегнах паметта си, но трябваше да отговоря отрицателно. Пена също.
— Този Винтер съм аз. Може би ще чуете историята ми. В момента нямаме толкова време, а и се налага да се опознаем. Най-важното е да поговорим за мбоковите. Но преди това… Уника, нали чу кои са тези господа, няма ли да ги поздравиш?
Той се обърна към нея на немски и за мое голямо удивление, като ни подаде ръка, говорейки доста плавно, девойката ни каза на същия език:
— Доставяте ни голяма радост и сте ни добре дошли!
— Мътните го взели! — възкликна Пена. — И вие ли говорите немски, госпожице Уника? Накрая може да научим, че изобщо не сте никаква индианка, а сте родена в Мюнхен или Висбаден!
— Не, не е така — каза старият. — Но тъй както обичам моята Германия и нейния език, нямаше да мога да издържа толкова дълги години в тази пустош, без да чувам звуците на родния немски. Ето защо накарах Уника да стане моя ученичка, а тя бързо напредна и вече може свободно да се изразява на чуждия за нея език. По-късно тя си намери друг учител, който…
Старият Десиерто млъкна.
— Продължавай, чичо! — подкани го Уника.
— Ще ти причиня болка!
— Няма. А и господата вече знаят някои неща за него.
— Значи не си могла да го запазиш за себе си!
— Казах им, че мразя белите.
— Да, де да ги беше мразила всичките без никакво изключение! Вие, господа, не сте първите немци, които са ме посещавали. По време на моите скитания се натъкнах в гората на един ранен човек и го доведох тук. Той остана при мен и успя да спечели пълното ни доверие, а после страшно ни измами. Най-много ме заболя от това, че бе немец.
— Как се казва този млад човек? — попитах аз.
— Обещахме си да не споменаваме повече името му.
— Но родното му място можете да назовете, нали?
— Да. От Грац е.
— Значи немец, роден в Австрия! Ще ми се да ви помоля да не осъждате така сурово този млад човек, без да сте го изслушали. Кога трябваше да се върне?
— Още преди цели шест месеца!
— При тукашните условия и тъй създадените обстоятелства не е кой знае колко дълъг срок. Ако бяха изминали години, щях да приема и да разбера вашето озлобление или, по-добре казано, вашето разочарование и изгубването на всяка надежда. Но шест месеца! От Буенос Айрес дотук има дълъг път, който води през области, чието население се бунтува или е силно раздразнено. Всеки е срещу всеки. При това изобщо не слагам в сметката индианците, през чиито територии трябва да мине младият човек от Грац. Какви и колко придружители има с него?
— На връщане ли? Никакви, освен ако случайно не си е намерил спътници.
— Значи е бил сам? И го осъждате така сурово? По време на моето сравнително кратко пътуване през страната видях и преживях толкова много, че някой друг с по-малко щастие би могъл поне десет пъти да загине или двайсет пъти да попадне между воденичните камъни на вашата социална и политическа мелница и тежко ранен да изчезне за дълго време. И вие се отричате от този млад човек, без да имате каквито и да било доказателства за неговото безчестие или вероломство?
Уника ми хвърли изпълнен с благодарност поглед. Старият бе смутен, но направи опит да се извини като каза:
— В резултат на моето издирване научих, че той е прибрал парите в Буенос Айрес.
— Вярвам ви, но нима знаете със сигурност, че не е искал да ви ги донесе и е избягал с тях?
— Не, не го знам, но така си мисля или по-скоро… така си мислех.
— Тогава поне засега забравете тези мисли и не прибързвайте с присъдата си. Изчакайте, докато получите необорими доказателства. Познавам подобни случаи, когато един или друг човек е бил морално унищожаван от хората, заради негови привидни прегрешение, а после се е оказвало, че е съвсем чист… може би по-чист от самите тях. Аз гледам дори на съгрешилия, на ниско падналия като на човек, който отново може да се изправи, който рано или късно пак ще стъпи на крака и смятам за свой дълг да му подам ръка като не забравям думите на Спасителя, че само праведният може да хвърли пръв камък върху грешника.