— С удоволствие ще ви обещая, но само при условие, че няма да искате нищо друго освен стария.
Ето че най-сетне стигнахме до отдавна очаквания от мен въпрос. Пена тайно ми смигна и отговори:
— Защо да искаме само него?
— Защото това е достатъчно за отмъщението ви.
— Всичко останало на вас ли ще се падне?
— Да, на мен и на моите червенокожи.
— Хм-м! Твърде големи претенции имате!
— О, не. Не забравяйте, че и да не ви бях срещнал тази нощ, щях да нападна селото и без друго всичко щеше да стане моя собственост. И освен това запомнете, че без мен и мбоковите изобщо няма да можете да си отмъстите, поне не тъй скоро!
— Възможно е! Но ако смятате, че тази нощ ще сложите ръка на всичко, страшно се лъжете. Няма да намерите тъкмо най-важното — торбите с пари на стария.
— А-а! Наистина ли има чак толкоз много пари? — попита Йерно и очите му алчно заблестяха.
— Страшно много. Но няма да ги откриете.
— Че къде ги държи?
— Хм-м! Нима трябва да знаете?
— Да. Това е условието ми, при което ще ви предам стария. Тъй като сте открили златна жила, едва ли ще ви трябват и тези пари.
— Хм-м! — промърмори Пена. После ме попита: — Ти какво ще кажеш? Без теб естествено не мога да сключа никакво споразумение.
— Постъпи както искаш — отвърнах му. — Съгласен съм с всичко каквото направиш.
— Също и ако кажа къде са парите?
— Да. Сеньор Арболо има пълно право. Не се нуждаем от парите. По-късно ще извадим златото от жилата. Важното е старият Десиерто да ни падне в ръцете и да му отмъстим.
— Споделям мнението ти. Но ми се струва, че трябва да поискаме да ни върнат поне каквото ни е отнел.
— Нямам нищо против да го получите! — бързо се намеси Йерно.
При това негово уверение по лицето му се плъзна съвсем лека подигравателна усмивка, която се опита да скрие. Естествено той си правеше сметката, че на първо време може да ни отстъпи малкото късчета злато, защото по-късно навярно цялата златна жила щеше да му падне в ръцете.
— Значи се споразумяхме! — заяви Пена.
— Да! А сега ми кажете къде са парите!
— На един остров. Ако от брега на лагуната се…
— Мълчи! — прекъснах го аз, защото бе на път да извърши непростима грешка. — Все още няма да му описваш мястото. Сеньор Арболо ще го узнае веднага щом заловим стария Десиерто.
Йерно ми хвърли скришом яростен поглед, който не беше трудно да забележа. Но той се овладя и с доста спокоен глас каза:
— Сеньор Токаро, изглежда храните някакво недоверие към мен. Защо приятелят ви не бива да говори?
— Защото съм свикнал да не броя парите на масата, преди поне да съм видял стоката.
— Вие сте много предпазлив човек!
— Налага се. Вие не ни познавате, а и ние вас — също. Вярваме на всичко, което казвате, ала все още не сме съвсем убедени, че вашите мбокови наистина ще ни посрещнат дружески. Ето защо ще си запазим тайните, докато получим доказателства за тяхното приятелство.
— Нямам нищо против! Кажете ми само едно: действително ли знаете къде са скрити парите на стария?
— Разбира се, готови сме да ви се закълнем в каквото пожелаете.
— Това ми стига, понеже със сигурност знам, че тази нощ ще ги получа.
— Значи твърдо сте решили да проведете нападението още днес?
— Без никакво съмнение! Иначе може да се очаква, че чиригуаносите ще ме изпреварят.
— Как смятате да нападнете селото?
— Ще го обсъдим заедно с вас след като разговарям с моите мбокови. Несъмнено мога да разчитам на съветите ви, нали?
— Да.
— Познавате ли селото?
— Много добре.
— Тогава съм убеден, че ще успеем.
— Освен ако после чиригуаносите не ни отнемат плячката.
— Ще се защитаваме!
— Но те сигурно ще превъзхождат по численост вашите петдесет и осем мбокови!
— Тях да, но не и другите наши хора, които ни следват по петите. Ще тръгнем с плячката си срещу тях да ги пресрещнем и тогава нека чиригуаносите дойдат и се опитат да ни я отнемат.
— Колко е голям отрядът, който очаквате?
— Неколкостотин души.
— Ръководени от своите главатари?
— Предвождани от кациките си, и то под върховното командване на един човек, чието име незабавно ще разсее всички ваши съмнения в пълния ни успех.
Веднага отгатнах кого имаше предвид — сендадора, и сърцето ми радостно заби. Въпреки това го попитах:
— Кой е този човек?
— Херонимо Сабуко.
Той ме погледна тържествуващо, понеже изглежда беше убеден, че ще бъда страшно изненадан или дори ще изпадна във възторг. Ала вместо това го попитах съвсем безразлично: