— Сабуко ли? Кой е той? Много хора се казват Сабуко.
— Но сред тях има само един-единствен, който е истински прочут. Никога ли не сте чували за сендадора?
— За него ли? Даже твърде често.
— Та той е Сабуко!
— А-а, значи сендадорът се казва Сабуко? Че нали първо някой трябва да ти го каже? И така, сендадорът води тези хора. Защо не е дошъл направо с вас?
— Защото не бяхме заедно. Беше заминал. Имаше си някаква малка работа нейде близо до Nuestro Senor Jesu Christo de la Horesta virgen. Известно ли ви е това място?
— Бил съм веднъж там.
— Натам се отправиха и мбоковите, за да го пресрещнат, и щом си свърши работата, ще дойдат насам. Приключи ли я по-бързо от очакваното, ще се появят тук толкоз по-скоро.
— Какво правят там?
— Нещо, което не ви интересува особено много. Може би ще научите по-късно. Заговорих за сендадора само за да ви убедя, че е невъзможно планът ни да не успее, понеже там, където този човек е в играта, просто няма как нещата да се изпортят. Обсъдихме най-важното. Нека вървим по-бързо, защото скоро ще падне нощта.
Слънцето беше залязло и започна бързо да се смрачава. Йерно ускори крачките си и естествено ние с радост го последвахме. Вече бе тъмна нощ, когато той най-сетне спря и посочвайки напред с ръка, каза:
— Виждате ли ей онова място пред нас, където е още по-тъмно, отколкото вляво или вдясно? Това са храсталаците, където са се скрили моите индианци.
— Защо не запалят огън? — попитах аз.
— Естествено от предпазливост. Докато все още не знаят какво е положението край лагуната, те не бива да рискуват, защото някой от тобасите като нищо случайно може да мине наблизо и да забележи светлината. Но понеже им нося известието, че няма защо да се страхуват от подобно нещо, сигурно ще запалят огън. Почакайте ме тук!
— Сами ли ще ни оставите?
— Да, налага се. Моите хора несъмнено са много бдителни. Очите им са привикнали на тъмнината. Очакват само мен. А видят ли трима души, ще ни вземат за врагове и ще ни посрещнат с отровни стрели. Затова трябва да им се обадя и скоро ще се върна да ви взема.
Йерно се отдалечи.
— Жалко, че не сме заедно с него! — прошепна ми Пена. — Иначе можехме да чуем какво ще говорят и какви решения ще вземат. Но така е напълно възможно да решат за нас и най-лошото, без да подозираме каквото и да било.
— Тъй и тъй ще бъде нещо лошо. Навярно ще искат да ни пречукат, ама няма да им се удаде.
— Нима сте толкова сигурен?
— Да. Но ако преди малко ви бях оставил да се доизкажете, наистина с нас щеше да е свършено.
— Да се доизкажа ли? Кога?
— Ами когато Йерно ви попита за мястото, където Десиерто крие парите си.
— Не съм правил никаква грешка. Та нали изобщо не споменах за жилището в скалата?
— Вярно, ала се канехте да опишете на Зетя някакво място на острова, където уж можел да намери търсеното богатство.
— Но това не би било грешка, понеже те нямаше да открият каквото и да било. Дори нямаше да им остане време за търсене.
— Обаче какво щеше да стане с нас?
— Какво искате да кажете?
— И питате още? Нима не разбирате, че тъй нареченият сеньор Арболо хукна подир нас и ни взе със себе си само защото в разговора си под клоните на онова дърво споменахме, че знаем къде са парите на стария?
— Естествено, че разбирам. Той ще иска да му издадем мястото, за да ги вземе.
— Е добре, но нали щом му опишете някакво място, ние ставаме излишни и като нищо ще ни пречука?
— А-а! За това хич и не помислих.
— Тогава отсега нататък бъдете по-предпазлив!
— Не се безпокойте! Няма да кажа нито една излишна дума. Най-добре ще е да ви оставя вие да говорите.
— И аз така ви съветвам. И когато разговаряме ние двамата, обръщайте се към мен на «ти». Нали тъй започнахме, за да не би да се усъмни, че не сме чак толкова близки другари по неволя.
— Няма да допусна друга грешка. И най-малкото невнимание може да се окаже съдбоносно за нас. Наистина ли вярвате, че сендадорът ще дойде?
— Да.
— А аз не. Струва ми се, че е невъзможно да предприеме подобно пътуване до Палмар и същевременно да уговори похода срещу тобасите.
— Защо не? Нали не знаем какви планове са се зародили в главата му.
— Но каква ли работа може да е имал с абипоните, след като е дал среща на своите мбокови при Кръста?
— Абипоните е срещнал най-случайно и понеже е в дружески отношения с тях, е решил да ги използва за постигането на целите си. Че те не са неговите истински съюзници, става ясно от това, че след като сендадорът е напуснал кервана, тези индианци са сключили с керванджиите договор за добросъседски отношения.