— Канят се да ни убият! — подшушна ми той на немски.
— Кога?
— Веднага щом намерят парите.
— Ами какво ще стане със златната мина, която казахме, че сме открили?
— Искат да ни изтръгнат тайната с мъчения.
— А какво означава онази дума «хорно»?
— Това е името на някакъв човек, пленен от мбоковите. Първоначално са искали да изнудят Десиерто да им даде за него откуп, но естествено при тези обстоятелства подобно нещо е излишно.
— За какво говорите? — попита Йерно. — Да нямате някакви тайни?
— Нали не бива да разговаряме на висок глас! — отвърнах му.
— По-добре мълчете!
За да не би все пак да събудим някакви подозрения, ние се разделихме и продължихме нататък на такова разстояние един от друг, че ако се наложеше да говорим, всеки да можеше да чуе думите ни. С всяка изминала минута положението ни ставаше все по-опасно. Беше достатъчно само едно съвсем леко одраскване с някоя отровна стрела и бяхме загубени.
Най-сетне се добрахме до гората от карапа и до брега на лагуната. Оттук нататък продължихме много бавно напред, понеже Йерно бе толкова изключително предпазлив, че не пожела да се осланя единствено на получените от мен сведения, а изпрати напред няколко съгледвачи. Тези хора не откриха нищо подозрително и се спряха едва когато стигнаха до дълбокия, вече пълен с вода, ров, който обграждаше цялото село. Йерно не намери нищо нередно в това, че тобасите са защитили по този начин домовете си поне на първо време срещу неприятелите, но все пак изпрати няколко души да отидат по дигата в селото, за да проверят дали действително е изоставено. Когато съгледвачите се върнаха, аз не разбрах съобщението им, но по-късно узнах от Пена, че са посетили няколко къщи и са ги заварили напълно опразнени. След това се запромъквахме към онова място на брега, където се намираше лодката. Зетя я огледа и разочаровано каза:
— Толкова малка! Ще побере най-много шест души. В такъв случай ще трябва да я използваме дванайсет пъти! Я потърсете да видим дали няма още някоя лодка!
В търсенето взехме участие и ние двамата с Пена, но, разбира се, напразно. Тази свобода на движение, която ни оставиха, бе едно доказателство, че ни имаха доверие. Междувременно Йерно пак се съветва с вождовете. Научихме резултата от разговора им след като Зетят ни попита:
— Умеете ли да гребете?
— Да — отвърнах зарадвано, защото вероятно заедно с тях щяхме да се прехвърлим на острова.
— А добре и сръчно ли гребете?
— Ако се наложи, можем и съвсем безшумно.
— Тогава най-напред ще отидем да разузнаем дали пътят, по който смятаме да минем, е безопасен. Но какво е това? Отсреща има някаква светлина!
— Сигурно Десиерто е наредил да запалят огън. Оттук не се вижда съвсем ясно, защото ни пречат храсталаците.
— Тогава той е нещо повече от глупак. Та нали така ни издава мястото, където се намира! Хайде, сега отиваме отсреща! Вие ще гребете. Аз и вождът ще ви придружаваме. Постарайте се да не вдигате никакъв шум!
С Пена се качихме в лодката и я отвързахме. След това ни последваха и другите двама. Обаче те не седнаха, а легнаха на дъното й. Ето какво значи бяха измислили! Ако отсреща забележеха лодката, аз и Пена трябваше да отнесем в телата си отровните стрели!
Разбира се, ние изобщо не бяхме изложени на подобна опасност. Стигнахме до острова откъм тъмната му страна, слязохме на брега, вързахме лодката и се промъкнахме до църквата. Вратата й лесно се отвори и ние влязохме вътре. Тобасите естествено се бяха изпокрили под пейките, тъй че докато Йерно крачеше около тях покрай стените, не успя да забележи нищо. Щом се върна при вратата, където го чакахме, ни каза тихо:
— Жив човек няма. Вие двамата оставате тук, и то заедно с мен. Като предводител мястото ми несъмнено е тук. Вождът ще се върне сам и едва когато изпрати насам всичките си хора, ще дойде пак с последната група.
Той даде същите инструкции и на индианеца, който веднага се отдалечи. А самият Йерно прекрачи прага, излезе навън и отправи поглед към огъня.
— Изглежда там има и жени — каза той. — Ще ми се да преброя хората в бивака.
— Искате да отидете там? — попитах го аз.
— Да. Ще се промъкна докъдето е възможно.
— Можете да го направите и по-удобно. Нека ви носят!
— Да ме носят ли? Да не сте луд? Че кой ще ме носи?
— Аз.
— Човече, вие наистина сте напълно откачен! Да ме носите! Много ми се ще да знам…