— Пак говорите за благодарност! Е, ще ви дам съвет как още днес можете най-сърдечно да ни благодарите — като ни назовете името, което чичо ви предпочете да премълчи.
— Господине, защо искате тъкмо това?
— Причината ще ви издам, щом се разсъмне. И така, моля ви, как се казва онзи неверен и неблагодарен немец или австриец? Тя се поколеба няколко секунди, преди тихо да отговори:
— Адолф Хорн. Но сега трябва да си вървя. Лека нощ!
Девойката се забърза към вратата.
— Чакайте, сеньорита, още нещо! — подвикнах подир нея.
— Нямам право да ви казвам нищо повече! — отвърна ми тя. — Лека нощ!
— Но аз и не искам това от вас, а сам ще ви съобщя нещо. Тя се спря.
— Какво е го, сеньор?
— Сеньор Адолфо Хорно е напълно невинен.
— Адолфо Хорно! Известно ви е как тук произнасят името му! Казвате, че бил невинен! Господи! Откъде знаете? Обяснете ми, бързо, бързо!
Тя отново се озова до мен.
— Не и сега, сеньорита — отвърнах аз. — Днес научих, че този доблестен млад човек е тръгнал на път за насам и се надявам съвсем скоро да го видите.
— Казвате го тъй студено, с такова безразличие! Сеньор, от кого го чухте?
— От… от… но моля ви, сеньорита, най-сетне трябва да спя!
— Вие да! Но аз няма да мога да заспя!
— Няма да ви навреди, защото вашият дух и в будно състояние ще бъде зает с нещо много приятно.
— Сеньор, принудена съм да се подчиня. Но дали ви е известно…
— Е, какво?
— …че изобщо не знаете как да се отнасяте с една млада сеньорита?
— За съжаление отдавна го знам, а сега ви моля да отидете при вашия чичо и да му кажете, че е бил много несправедлив към господин Хорн от Грац. Но нека не идва и той тук да ме разпитва. Лека нощ!
— Да, да. Прав сте. Чичо трябва незабавно да го научи. Лека нощ!
Този път тя наистина си отиде.
— Хм-м! — изръмжа Пена. Значи все пак е той!
— Естествено! Бях сигурен, че не е възможно да се лъжа.
— Тогава Господ да ти е на помощ, сеньор Йерно! Несъмнено утрешният ден няма да е най-хубавият в живота ти!
И аз си помислих същото, ала само след половин минута вече не мислех за нищо, защото бях заспал. Когато човек спи на открито богатият на кислород въздух е причината да се събужда много по-рано, и то значително по-укрепнал и по-ободрен, отколкото ако е спал в някоя стая. Слънцето все още не беше изгряло, когато отърсих росата от дрехите си и се изправих. Шумът от движенията ми събуди Пена и той скочи на крака.
— Добро утро! — поздрави ме той. — Наспахте ли се?
— Добро утро! Чувствам се съвсем свеж и бодър.
— Значи можем да се заловим с Йерно?
— Да, но нека първо вземем една баня. Елате!
— Нали ще събудим Десиерто!
— Няма. Ще се спуснем по въжето на крана.
Кранът стоеше на мястото си още от вечерта. Гредите му образуваха триъгълник, а от края на единия от ъглите, който стърчеше извън зида, продължаваше да виси дебелото въже. С помощта на един, колкото прост, толкова и целесъобразен механизъм кранът можеше както да се движи, така и да се разглобява и сглобява. Тук в тази пустош старият Десиерто действително бе успял да постигне и да създаде изключително много. По косо поставената греда се добрах до въжето и с негова помощ се спуснах долу. Пена ме последва. Когато стъпихме на земята, изглежда в него се породиха известни опасения.
— Ще се къпем ли? — попита той. — Та нали в лагуната гъмжи от крокодили!
— Забелязах едно място, където сигурно няма такива зверове. Само елате!
Малко по-нагоре от пристана с помощта на диги беше преграден басейн с формата на четириъгълник, който сигурно служеше на индианците за къпане. Там се освежихме в прохладната вода, а поело отидохме в селото, където изглежда с изключение на един-единствен човек всичко живо все още спеше. Този самотен индианец стоеше на прага на входната си врата и се оглеждаше да види какво ще е времето също като някой немски цивилизован еснаф, който всяко утро показва глава през прозореца, за да разбере дали ще грее слънце, или ще вали суграшица. Той беше от онези хора, които миналата вечер бяха устроили засадата в църквата и, макар завалено, можеше да говори малко испански. Това ми бе добре дошло. Казах му да доведа някой по-як свой другар и да дойдат с нас. Той отиде да изпълни нареждането ми и скоро се върна с един друг индианец. След като им обясних, че ще се изкачим горе на скалата, те ни последваха. Спрях се там, където въжето на крана докосваше земята и хвърлих на Пена въпросителен поглед. Той се усмихна, кимна ми, а аз хванах въжето и на ръце започнах да се изкачвам нагоре. Пена постъпи по същия начин. Подвикнахме на двамата червенокожи да ни последват и те се подчиниха. Щом стигнахме горе, аз се метнах върху косо поставената греда, за да се изпързалям по нея към градената. Пена се намираше съвсем близо зад мен. И ето че когато погледнахме надолу, пред очите ни се разкри изключително интересна гледка.