С преливащи от въпроси очи, хауфутът отиде до фермера.
— Какво искаш да кажеш с това, че преди не е било така? Бил ли си тук по-рано?
Изтръгнат от мислите си, Кърр сведе очи.
— Всъщност да, бил съм.
— Тогава защо не ни каза?
— Не мислех, че ще е от полза. Бе само веднъж, когато бях млад — преди повече от петдесет години. Пътувах от изток към запад, от Плоня към Фирейнс. И беше насред лято, така че условията бяха съвсем различни.
— Можеше да го споменеш! Защо го пазеше в тайна?
— Не е свързано с пътуването ни, казах ти! — сопна се възрастният мъж. — Не мислиш ли, че ако го смятах за важно, нямаше да кажа?
Междувременно всички се бяха насъбрали около двамата.
— Да, но… ето ни насред нищото, никой не знае какво да очакваме — и тогава откриваме, че си бил тук и преди! Дори само да ни беше казал колко дни ще ни отнеме да прекосим проклетата долина, щяхме да разпределим почивките си и може би… Не знам — разбушува се хауфутът. — Кърр, объркан съм!
— Някои неща са лични — отвърна старецът. — Тъй или иначе не си спомням колко ни отне да преминем долината през лятото — със сигурност е било доста по-бързо от зимно време. За какво е цялата тази бъркотия? Нямаш ли ми доверие?
— Не, не става дума за това… Не знам! Може би вървяхме прекалено дълго. Вероятно защото се чувствам отговорен за всички ви, а ние сме насред пустошта, на стотици мили от дома и се чувствам излишен. Не мога да ви защитя. Не мога да ви нахраня. Не мога да облекча болките и страданията ви. Не мога да ви обещая успешен завършек на пътуването ни. Мога да обещая само мъчителна борба, ужасна смърт и ранен гроб!
Той приседна на един голям камък и отпусна глава в ръцете си.
— Може би ти трябва да поведеш Компанията — изстена хауфутът. Вдигна глава към стария фермер. — Тъй или иначе го правиш. Познаваш пътя, реагираш бързо. Вземи останалите със себе си, спасете Манум и Индретт. Аз ще ви чакам тук.
Кърр седна до него, отпращайки останалите с жест.
— Хайде сега. Познавам те от години. Никой друг не би могъл да поведе групата. Я ме погледни! — Той се изсмя грубо. — Само да си отворя устата и вече съм обидил някого. Казвам ти, ако останеш тук да ни чакаш, някой ще трябва да отнесе тялото на Фарр Сторрсен обратно в Мьолкбридж, защото няма да отговарям за действията си. Ти ни преведе през Алваспан, Уиндрайз и през долината на Торрелстроммен, през Брейданската пустош и фенните. Ще бъда честен. Аз бих постъпил различно във всеки един от тези случаи и щях да сгреша. Щяха да умрат хора. Отправихме се на това пътуване заради теб, тук сме заради теб, ще продължим заради теб и Манум и Индретт ще бъдат спасени заради теб, а Фалта ще узнае за надвисналата заплаха също благодарение на теб. Бъди смел! Спомни си защо стана хауфут.
Едрият мъж се усмихна слабо.
— Благодаря ти — каза той. — Радвам се, че и ти дойде. Не бих тръгнал без теб.
Кърр изръмжа, сетне се изправи и бавно се отдалечи.
Тази нощ пътниците бидоха принудени да лагеруват край сиво-зеленото езеро. Следващата част от Западния път, каза им Кърр, била стръмно изкачване, сетне се спускала по дълъг склон към могъщата Клюфа — река, по-голяма от всяка виждана от тях досега.
— Дотогава — каза окуражително той, — ще сме достигнали плячката си.
На следващото утро Лийт се събуди рано, много преди зазоряване. Бе време за последния напън, нужното усилие, за да достигнат брудуонците. Лагерът бързо бе раздигнат и Компанията пое на път, докато слънцето започваше да разпръсква бледорозова светлина по небето.
— Небето утром се почервеняло, та фермера предупредило — изрецитира Кърр.
Иззад него Фарр се изсмя:
— Виждал съм много червени утрини да прерастват в прекрасен ден.
— Несъмнено — контрира старецът. — Ала в подобни дни мъдрият фермер държи стоката си близо до подслон.
Започнаха да се катерят по оформената като купа долина. Кърр и Перду вървяха напред, Перду повел Уайзънт, който от своя страна беше поел отговорността за носенето на по-голямата част от багажа. Зад него вървяха Лийт, Хал и Стела, следвани от хауфута. Сторрсенови пазеха гърба им, всеки хванал тояга. Не след дълго достигнаха ръба и моментално земята пред тях се разстла. Неволно спряха, поразени от прострялото се пред тях фирейнско величие.
Скритите само преди ден планини сега се разпъваха. Алената зора подпалваше връх подир връх, простиращи се по протежение на хоризонта. Сняг и камък блестяха на изгряващата светлина. Над тях небето бе обагрено в тъмен пурпур, преливащ в черно; долу подножията бяха забулени в тъмносиня сянка, която служеше да подчертае величието на върховете. Това беше Гросберген, предната линия на Челюстните планини, ако не най-висок, то най-величествен. Вляво се издигаше Тиртинденският масив, Облакободецът, с три върха първенци по височина сред Гросберген. Точно срещу Компанията, издаден малко по-напред, поривисто се издигаше силуетът на Манимерия, самотен остър връх, привидно разсякъл самото небе, чието название на съвременен език означаваше Лунорезец. А вдясно се простираха редиците на Стравантер, Буреносеца, чиито заоблени куполи блестяха с яростен червен пламък. От двете страни на тези върхове се издигаха Челюстните планини, раздрали небесата било подир било. В подобно утро Първородните бяха зърнали за пръв път тези планини и бяха нарекли земята Фирейнс, огнена плащаница.