— Внимавайте! — изкрещя Лийт. Компанията спря на място, когато първият камък се стовари на пътя.
— Не спирайте! — провикна се Фарр. — Зад нас все още има опасност!
Бе прав, останалите двама приближаваха, тичайки яростно, отърсили се от шока да видят как един от другарите им потъва в реката. Хал и хауфутът, последните от Компанията, се втурнаха покрай входа на прохода, отбягвайки падащи камънаци.
Пред тях Стела бе съумяла да спре устрема на огромния тур. Тя се обърна, готова да повтори стратегията. След миг Фарр и Уайра я подминаха, следвани от останалите. Лийт наблюдаваше изумен брат си. Хал използваше хромия си крак като патерица, пренасяйки тежестта си напред при всяко опиране на сакатия десен крак. Така той бе само малко по-бавен от хауфута.
Брудуонците спряха, осъзнавайки грозящата ги опасност. Сетне се обърнаха и се оттеглиха по тунела, следвани от другаря си, който бе слязъл при тях. След малко повече от минута се бяха изгубили от погледа.
— След тях! — изрева Фарр.
— Не! — отвърна съчувствено Перду. — Уайзънт е наранен.
На лявата си страна животното имаше голяма зееща рана, простираща се от рамото му. Кръвта буйно течеше. Перду грабна дрехи от раницата си и притича до малък разлив край пътя. Накисна ги и се опита с тях да спре кървенето. Уайзънт не изглеждаше да чувства болка. Пламъкът на битката сияеше в очите му, устата му се пенеше въодушевено.
Уайра се обърна към Стела:
— Това можеше да си ти — каза, посочвайки към животното.
— Но не бях — отвърна младата жена с пламенен блясък в очите.
— Уайзънт и аз им дадохме добър урок.
Кърр поклати глава.
— Удивително! — каза той. — Не можах да повярвам, когато те видях на гърба на онзи полудял звяр. Не бих искал да съм на пътя ти. — Той се изсмя. — Какво те накара да направиш това?
— Не зная — искрено отвърна Стела. — Просто импулс.
Лийт се вгледа в очите й. Съдържаха същия смях, който бе съзрял и в Пиесата на Средозимника. Не бе могъл да ги разгадае тогава, не можеше и сега. Вероятно е храброст, помисли си. Със сигурност аз не бих се опитал да сторя подобно нещо.
Хал извади остра игла и як конец от раницата си. Докато другите стояха на пост да не би брудуонците да се върнат, той заши раната. Отне доста време.
— Ще може ли да продължи пътуването? — Стела запита Перду.
— Ще е нужно нещо много повече от разрез с меч, за да бъде спрян Уайзънт — отвърна той. — Това бе глупаво — добави, но на лицето му имаше усмивка. — Не бих повярвал, че някой различен от фенни би могъл така да язди тур. Но той те харесва, нали?
Стела постави ръка пред лицето на Уайзънт. Огромното животно я близна.
— Да, така е. Аз също го харесвам.
Компанията отново пое напред, този път много по-предпазливо.
— Не можем да си позволим да бъдем изненадани отново — заяви Фарр. — Сега извадихме късмет.
— Късмет? — каза брат му. — Не! Спаси ни решителността на една красива жена.
Той се обърна към Стела и й се усмихна. Тя наклони глава и отвърна на усмивката му. Лийт се извърна.
Прекосиха тунела без повече произшествия. Пред тях се простираше прав отсек от пътя, който бе празен. След няколко изпънати мили, пътят постепенно завиваше наляво, отдалечавайки се от реката. Стените отново се раздалечаваха и реката се успокои; бяха преминали Долното ждрело, а от брудуонците нямаше и следа.
Къде са майка и татко? Какво им е сторено? След като Лийт се бе изправил лице в лице с врага, съдбата на родителите му бе прераснала от мисловни картини в ужасяваща реалност. Подобно на останалите, момчето от Лулеа се бе докоснало до нещо зло и това го бе променило, белязвайки го по подобие на мръсотията от кората на дърветата край селското езерце. Чрез самата близост до брудуонците бе станал някак нечист.
Шест седмици бяха бродили по Западния път и най-накрая бяха видели преследваните от тях воини — макар и за кратко. Бяха изчезнали отново, тъй бързо, както и се бяха появили, за разочарование на Фарр. Никой друг не продума, макар несъмнено всички да искаха да се изправят срещу брудуонците. Лийт се опита да изглежда разочарован, опита се да скрие облекчението, заляло всяка негова частица. Облекчение, но и разочарование, защото вече не съществуваше съмнение в страхливостта му. Страхът от смъртта бе надделял над желанието да види родителите си.
Опита се да усети съжаление, но чувстваше главно лекотата на някой, чиято смъртна присъда е била отложена.
Глава 12
Ролейстоунският мост