Притискани от жестоките планини, движени от желанието да видят близките си, ала задържани от страха пред безмилостните си противници, Компанията бавно се отправи на североизток в предпазливо преследване. Рано всяка сутрин Уайра или Фарр проучваха пътя напред, дирейки изоставения лагерен огън на враговете, сетне се връщаха и осторожно повеждаха останалите. Така минаха три дни и Челюстните планини почти бяха прекосени. Най-лошото от зимата бе вече зад гърба им — поне така смятаха.
На четвъртия ден след Водовъртежа вятърът задуха от север. Зародил се сред снеговитата пустош на Воллервай, вихърът засипа обрамчените с планини брегове на Клюфа с леден дъжд. За известно време продължиха упорито сред лапавицата, сетне един по един пътниците признаха поражението си. Изсъхналият крак на Хал се схвана, принуждавайки го да изостава. Ставите на Кърр пламтяха: костите му скърцаха докато вървеше, сякаш са били изсушени. Стела не си чувстваше ръцете и краката, но стискаше зъби и се опитваше да продължи. Едва когато се спъна и падна на земята, останалите осъзнаха положението й. След като подириха заслон от суграшицата в обърнат на юг хълм, откриха, че пръстите й са се вкочанили и че я застрашава измръзване. Тя хленчеше от болка, докато хауфутът се опитваше да възстанови кръвообращението с масаж, а Сторрсенови бързо накладоха огън.
— Не можем да продължим с момичето в подобно състояние — Фарр объркано поклати глава. С всеки миг брудуонците и пленниците им се отдалечаваха все повече. Да стигнат толкова далеч, само за да бъдат надвити от времето! И по-лошо — мъжът от Мьолкбридж подозираше, че някои от спътниците не горят от особено желание да се изправят срещу омразните брудуонци.
— Аз така или иначе не бих могъл да продължа — отвърна хауфутът. Студът се бе просмукал в костите му и дълбока умора го бе притиснала, потискайки духа му. — Трябва ми почивка. Един ден да отпочинем тук и може би ще се движим по-бързо.
Всеки от Компанията изрази притеснението си от забавянето, но вътрешно се радваше. Страхът от пътя и каквото можеше да ги очаква на края му бавно се натрупваше във всеки от тях, докато пътуваха през фирейнските възвишения. Мускули се напрягаха и сърца забиваха силно при наближаването на всеки завой, при хребета на всеки хълм, в очакваното зърване на преследваните. Мисълта за намаляване на напрежението, пък било то и за ден, изглеждаше като гостоприемно наръчкан огън в края на изморителен ден.
— Надали и брудуонците ще стигнат далече в тази мрачина — оптимистично каза Уайра. Никой не му повярва. В сърцата си видяха как нападателите пришпорват Манум, Индретт и Парлевааг от фенните през неспирния дъжд. Страданията им сигурно бяха ужасни.
Един по един пътниците се преоблякоха и се примъкнаха по-близо до огъня. За известно време разговорите се въртяха около дребни теми, за наближаващата пролет из низините, но постепенно се насочиха към сегашната ситуация.
— Още колко надалеч ще трябва да отидем? — запита Стела, без да насочва към конкретен човек питането си. Хауфутът продължаваше да разтрива краката й, което бе облекчило по-голямата част от болката.
— Не зная — рече той. — Достатъчно далеч, за да забравят за нас. Достатъчно далеч да ги сварим неподготвени.
— Но и достатъчно близо, за да ни е останала сила, с която да ги нападнем — додаде Фарр.
Уайра се изсмя.
— На теб винаги ще са ти останали сили за това! — той подкачи брат си.
— Нали затова сме тук — отвърна Фарр, почувствал се неловко от братовото подмятане.
— Някога ще се приближим ли достатъчно? — попита Лийт.
Хауфутът се замисли за миг.
— Настигнахме ги веднъж, ще ги настигнем пак. Но Фарр е прав, не можем да чакаме вечно. Може да е време да поемем някои рискове, но… — той замлъкна, потъвайки в мислите си.
— Можем ли да ги настигнем, преди да сме прекосили Челюстните планини? — поинтересува се отново Лийт.
— Ние почти ги преминахме — каза Кърр. — Някъде наблизо е Ролейстоунският мост, където ще пресечем Клюфа; оттам Западният път следва южния бряг, докато не прекосим Порталите…
— Но кога сме се изкачили по планините?
— Не ме ли слушаше, когато обяснявах снощи? Няма изкачване. Реката прорязва път през тях. Трябва само да я следваме.
— Как би могла да си проправи път през тези планини? — жестът на Лийт обхвана стръмните върхове, обвити в мъгла и отрупани със сняг върхове. Нищо не изглеждаше по-невероятно.
— Откъде да знам? — хауфутът се бе поизнервил от постоянното разпитване; трябваше му време да помисли, да прецени възможностите.
— Фенните имат история за планините и реките — каза Перду.