Кърр яздеше заедно с фодрамския водач начело на групата. Хауфутът дори не претендираше да води групата. Едрият мъж не изглеждаше добре. Вървеше бавно най-отзад, често спирайки да поеме дъх и да разтрие крака. Макар да бе поотслабнал и в по-добра форма от началото на пътешествието, все още бе едричък и изпитваше затруднения. Но още по-тежко бе да понася усещането за провал, зародило се от невъзможността му да взема решения по време на криза. Беше се оказал прав — Кърр бе мъжът, който сега трябваше да ги поведе. Май щеше да е по-добре да се отправи към дома — или още по-добре, да седне някъде и да си почива, почива…
Ролейстоунският мост изчезна под тях, докато те извървяваха последните левги на Горното ждрело. Пред тях два ниски хълма маркираха Порталите, изходът от планините. Западният път се виеше около подножието на най-десния от тях, докато лошият друм, по който вървяха, ги водеше директно към левия. Отвъд хълмовете, тъмните форми на Уитвества се простираха из хоризонта.
Стела и Уайра вървяха заедно и въздухът около тях почти пращеше от потискана енергия. Нещо се е случило, помисли си Лийт, докато ги следваше. Изгубих я, изгубих я окончателно. Той се изсмя подигравателно над себе си. Просто още един, стопил се в суровата дневна светлина, сън.
Перду крачеше край Уайзънт. Главите и на двамата се свеждаха, сякаш споделяйки тъгата от раздялата. Стела остави Уайра и отиде до осиновения фенни.
— Ще бъде в добри ръце — окуражително рече тя.
— Зная, просто не зависи от мен. Познавам Уайзънт от години; изглежда тъжно такова благородно животно като него, родено и отгледано за широките равнини, да завърши дните си сред гората — той въздъхна. До него турът нададе тих, жален стон. — Хайде, Уайзънт, горе главата; чака те много за ядене и вършене.
Животното отново простена в отговор.
— И все пак — рече Перду, доволен да поговори с някого, — Хал бе прав. Той ми каза, че Уайзънт бил дарен на Компанията да ни помогне да заловим брудуонците и без него — и теб — вероятно сега щяхме да сме мъртви. Време е да оставим дара. Уайзънт стори всичко по силите си; нека сега служи на друг тъй вярно, както служи и на нас. — Стела кимна.
— Красиви думи, ала не ми носят утеха — заключи феннито. — Все още се чувствам така, сякаш губя най-добрия си приятел.
Напред Кърр бе спрял в очакване останалите да го догонят.
— Хайде! — провикна се той. — Все още имаме работа за вършене!
Зад тях хауфутът бавно се изправи на крака.
— Не мога повече — простена той, но никой не го чу. Бе принуден да продължи и макар да му се струваше, че е изчерпал сили, съумя да се запрепъва подир останалите.
Така групата премина Челюстните планини, прекоси Порталите в късния следобед и в края на деня наблюдаваше здрачът да обвива гората, скрила нейде в недрата си пътя им.
Глава 13
Отшелникът под хълма
Западната крайна точка на Южния маршрут представляваше само просека в горите. Имаше белези, че някога мястото е било обитавано — тук тухлен комин, там останки от основи — но по-голямата част от доказателствата бяха погълнати от твърдо решилата да си отвоюва отнетото гора. Тънък слой пресен сняг допълваше маскировката на бившето селище, като че природата не искаше никой да узнае за някогашното й покоряване.
— Добре дошли във форт Брумал! Преди оттук можеха да се купят оборудване и провизии — провлечено каза един от фодрамите. — Дори по времето на баща ми имаше магазин, дето се продаваше брашно, царевица, грах, пресен дивеч и сушено месо. Ни следа от това.
Лийт зачака да чуе причината защо поселището е било изоставено, ала мъжът бе приключил. Малко по-затворен от останалите, той имаше огромен белег от лявата страна на лицето си.
— Пернат от мечка — бе им казал той. — Бях твърде близо до малчоците й. Падаше ми се.
— Само преди поколение тази част бе цялата обсипана с капани — обясни фодрамският лидер. — Казват, че някога тук гъмжало от бобри, лакомци, миещи мечки и норки, достатъчно кожа за всички. Ала явно не е било достатъчно и Търговците се преместили на север и на изток. Големият град сега е Виндстроп Хаус. Ще видите! — той се изсмя. — Добре ще си прекараме там! Може би още там ще продадем балите и ще пируваме! Наистина в Станлоу плащат повече, ама пък в Станлоу няма за какво да го изхарчиш!
Останалите фодрами в хор потвърдиха думите му.
— Вече не прилича много на форт — отбеляза Фарр.
— Е, това е най-голямото селище преди Виндстроп Хаус, тъй че му се насладете! — изкикоти се пълничкият мъж. — Аз ще ида да видя дали отшелникът си е у дома. Надявам се да е в добро настроение; понякога е доста свидлив и не е свикнал да е сред хора. Ако до няколко часа не се върна, вероятно ме е изял.