— Най-възвишеният ще бъде доволен, че думите Му са били оповестени. Брат ти трябва да ги чуе!
Хауфутът отново се опита да прекрати спора, но със същия успех би се опитал да спре дъжда.
— Дори и да са верни, думите ти могат да развалят всичко, ако бъдат изречени в погрешното време — продължи Хал, като че бе учител, а отшелникът — негов ученик. — Сега слушай внимателно, защото аз имам няколко думи за теб. „На говорещия се радвай повече от думите.“ Разбираш ли ме?
Отшелникът се изправи и се надвеси над Хал, сякаш се канеше да го удари. Но преди да е пристъпил към действия, сакатият се завъртя към спътниците си и ги погледна в очите.
— Зная, че си мислите, че нагрубявам домакина ни — каза той. — Чудите се как мога да противореча на думите му, преди да са изречени. Ала ще бъде твърде късно да противореча след това! — той изкриви лице, като че едва сега осъзнаваше създаваното от себе си лошо впечатление, сетне влоши нещата като добави: — Но не бих очаквал да разберете неща от Огнебитието.
При тези му думи пещерата се огласи от рев. Кърр и хауфутът настояваха Хал да се извини, а други се опитваха да ги успокоят, докато отшелникът стоеше със скръстени ръце, облегнат на стената и леко се подсмихваше над смущението на кьопчото. В крайна сметка виковете на Кърр надвиха суматохата и пещерата утихна.
Възрастният фермер си пое дълбок дъх.
— Нямам думи — рече той. — Първо искам да поднеса на отшелника извиненията ни за това недостойно поведение. — Той кимна към домакина. — Смятах, че сме научили урока си от последния път, когато ни бе предложено гостоприемство. Измъкването ни от фенните не ни ли научи на нищо?
Той се обърна към Хал, готов да му чете конско, сетне рязко млъкна. Нещо невидимо проблесна между фермера и младежа и чертите на Кърр омекнаха.
— Предполагам… всички сме уморени — глупаво довърши той.
— Може би след една хубава почивка ще виждаме нещата другояче.
— Или може би трябва да понаучите нещо за Най-възвишения — каза отшелникът с отвратен глас. — Оттеглям гостоприемството си. Няма да ви карам да си тръгнете незабавно, защото съм длъжник на фодрамските си приятели, които ми намериха товарно животно, макар да не бих се поколебал да ви оставя на снега. Ала очаквам да сте напуснали дома ми преди да съм станал утре сутрин; и ви предупреждавам, че ставам рано!
След секунди Лийт остана сам в пещерата.
— Ами пророчеството ми? — тихо рече той, но никой не го чу.
По някое време отшелникът се завърна и откри младежа да седи край утихващия огън.
— Не ти ли се спи, младежо?
— Не искам да спя — отвърна Лийт. — Искам да узная какво щеше да ми кажеш.
— Разбира се, че искаш — отвърна отшелникът, а в гласа му се долавяше липсващо преди състрадание. — Ще бъде ли проблем за теб и брат ти, ако ти кажа?
— Не — бързо каза Лийт. — Хал си е такъв. Все той вижда нещата ясно и за всичко е прав.
Горчивината в гласа му не убягна от сърцето на отшелника.
— Добре тогава — каза мъжът в синя роба, като приклекна и постави ръка на рамото на Лийт. — Както казах, видях свързани с теб неща. Първото бе в сън, сполетял ме по време на късните нощни бдения преди около седмица. Видях те да стоиш гол на ръба на бездънна яма, пленник на зли люде. От двете ти страни имаше още заловени. Пленилите ги те блъскаха в пропастта.
— А с мен какво се случи? — нервно запита Лийт, неуверен дали да вярва на чутото.
— Не видях. Вероятно дали ще се случи зависи от това дали ще си спомниш съобщението, което имам за теб — отшелникът снижи глас. — Ето го и него: „Единственият изход е да сграбчиш огъня“.
Лийт зачака напрегнато, но очевидно отшелникът бе приключил.
— Много благодаря — любезно каза той. Не се сещаше какво друго да рече. Лицето му почервеня от погледа на отшелника. Понечи да се изправи.
— Имах и други видения — каза отшелникът, натискайки рамото му. — Искаш ли да чуеш?
Лийт кимна.
— Това е много по-просто. Слово, което дойде при мен преди два дни, докато бродех из гората. Докато размишлявах над сънищата и виденията, ясно видях лицето ти и глас заговори: „Когато пламъкът доближи, тъй речи на праведника: грабни го без колебание, че само тъй огънят ще стане твой слуга“.
— Това ли е всичко?
— Това ми бе казано да ти предам.
Лийт сви устни. В думите на онзи се долавяше арогантност, непоколебима увереност в истинността на изреченото от него. Сънуващ сънища, чуващ гласове — в прозаичен Фирейнс със сигурност щяха да му се подиграват по същия начин, както и на Хал. А звучеше толкова уверен в себе си!
— Не ми вярваш — твърдение, не питане.
Лийт сви рамене.
— Много добре, безверни младежо. Ето два признака да потвърдят думите ми. Преди утрешният ден да е свършил, ще си мокър до кости. Само ти, никой от останалите. Жал ми е за теб — много ще ти е студено. Второ, до два дни ще имаш възможността да разкриеш пред някого тайната си.