— По-мека от обичайното — бе отговорът. Вече никой не се усмихваше, дори фодрамите.
— А какъв цвят дрехи носи отшелникът? Винаги ли носи синьо?
— Че откъде да знам? — рече фодрамският лидер. — Не съм ровил в гардероба му.
— Някога да си го виждал в нещо друго?
Фодрамецът се замисли.
— Не.
— Така си и мислех. Според историите, тези мухи били привличани най-силно от синьото.
Останалите тихо чакаха, докато Перду бе потънал в мисли.
— Обърнете го по гръб — заповяда феннито.
— Но това може да го убие! — протестира Лийт.
— Ще умре, ако не сторим нищо! Трябва да видя дали има някакви следи от ухапвания. Ухапванията от зли мухи са много специфични: ако се инфектират, голям цирей се образува около раната.
Лийт ахна при вида на гнойните рани. Как бе получил такива ухапвания отшелникът?
— Възпалени ухапвания от зли мухи — обяви Перду. — Не бива да губим време! Единственото познато ми лекарство е да наложим раните с кора от лиственица.
— Лиственица? — възкликна парцаливият. — Има горичка на около половин час път по Южния маршрут. Но вероятно са заринати от сняг!
— Ще трябва да идеш и да провериш — каза водачът му.
— И моля те, побързай — подкани го хауфутът. — Може да не му остава много време!
Парцаливият се върна преди да е изтекъл час. Ясно личеше, че е тичал по целия път. Лийт можеше само да си представи усилията на фодрамеца, докато е бягал през снега. Краката му трепереха от изтощение, докато изпразваше съдържанието на раницата си пред хауфута.
Едрият водач се зае да направи лапа. Повика Хал и заедно смачкаха кората. Моментално остър аромат изпълни пещерата, принудил Лийт да се закашля и изкарал сълзи по очите на всички. Кората бе поставена в тънка кърпа оформена като торба, която сетне бе завързана.
— Добре ще е да я привържем към него — промърмори хауфутът.
— Няма нужда — прошепна Хал в отговор. — Погледни.
Спазмите бяха спрели. Лош знак, помисли си Лийт. Отшелникът угасваше. Хауфутът постави лапата върху раните, сетне Хал напои кърпа във вода и добави няколко капки от флакон, който носеше в раницата си. Прокара я по устните на отшелника. След миг бузите му порозовяха и дишането му се успокои.
Хауфутът се наведе над проснатото тяло.
— Дишането му се успокои. Какво му даде?
— Просто отвара от няколко билки.
— Ще живее ли? — попита Стела.
— Вероятно — отвърна едрият мъж. — Ще знаем след няколко дни.
— С които не разполагаме — гласът на Фарр прогърмя в пещерата. — Трябва да тръгваме!
— Така е — съгласи се Кърр. Единомислието между фермера и по-възрастния Сторрсен бе изключително рядко събитие, но отмина незабелязано.
— Но кой ще се грижи за отшелника? — настоя Стела. — Какъв е смисълът да спасяваме живота му, ако ще го оставим да умре?
— Някой трябва да остане с него — заяви хауфутът. — Или това, или всички трябва да останем.
— Какво ни влиза в работата отшелникът? Нашата работа е да се бием, не да дундуркаме! — Фарр бе бездушен.
— Прав си — изрази съгласието си Кърр. — Това не ни засяга. Върху нас лежи отговорността за Манум и Индретт, за освобождение и отмъщение. Не можем да си позволим да го чакаме да оздравее, особено ако наистина му е дошло времето.
— Но той ще умре, ако го оставим! — Стела не вярваше на ушите си.
Фарр сви рамене.
— А ако ни нямаше нас, досега вече да е умрял. Може би така щеше да е по-добре.
Уайра стоеше до Стела, като че й предлагаше подкрепа:
— Не си ли малко себичен? Отмъщението ти толкова ли не може да почака няколко дни?
Фарр стисна юмруци.
— Точно ти ли ще ми говориш за себичност? Как смееш! — по-възрастният Сторрсен побесня, реакцията му объркала останалите.
— Аз бих оставил един от хората си при него — заяви лидерът, — тъй като той дълги години е бил верен приятел на фодрамите. Ала никой от тях не познава билките. По-скоро ще го убием неволно, отколкото да го излекуваме.
Нова дилема, помисли си Лийт. Може би ако всичко бе сведено до просто преследване и сражение с брудуонците, щяха и да имат някакъв шанс. Ала комбинацията от лошо време, бандити, очаквани и неочаквани врагове, липсата на късмет и сега този отшелник — всичко това съзаклятничеше срещу им. Забавяне подир забавяне, дилема подир дилема ги бяха довели край ложето на болен отшелник под хълм на много мили от пътя им, докато брудуонците и техните пленници с всяка секунда се отдалечаваха все повече.
Най-подир Кърр въздъхна и заговори.
— Взех решение — рече той. — Тръгваме незабавно, ще поверим отшелника на грижите на Най-възвишения. Трябва да продължим по пътя си. Не бих заменил живота на Манум и Индретт, без да споменавам Парлевааг, за този отшелник. Той е поверил живота си на усамотението сред гората, така че нека тя, хълмът и пещерата се погрижат за него.