— Питай него — дойде тъжният отговор. — Той не ми позволява.
Дъхът на Стела секна от ужаса на чутото.
— Страхувам се, че разкри малката ни тайна — рече Фарр. — Но ако знаех, че краде от вас, щях да кажа. Съжалявам.
— Това е сериозна работа. Или поне щеше да бъде, ако не ни чакаха по-важни неща. Ти може и да си спасен от удавяне, синко, обаче измъкналите те са все още в опасност, изоставени сред езерото. Или изобщо не си помислил за тях?
— Аз… Стела там ли е?
— Да, също и Лийт — заговори Кърр. — Сега зная какво ме е притеснявало за вас Сторрсенови. Страховете ми се потвърдиха.
— Значи ти си ни шпионирал? — долетя гневен въпрос.
— Не, не бях аз. Струва ми се, Лийт знаеше от самото начало, но бе решил да запази мълчание. Ти сам се издаде.
Гласовете утихнаха за толкова дълго, че Лийт сметна, че вятърът е променил посоката си.
— Моля ви, не го съдете — внезапно каза Фарр и гласът му прозвуча много по-наблизо. — Започна да пие след смъртта на майка ни. Аз съм виновен.
— Ще спи дълбоко през остатъка от нощта — каза гласът на Хал.
— Това е добре — рече Кърр, — обаче как ли се справят Лийт и Стела на езерото?
* * *
Лийт почувства нещо топло и влажно върху рамото си. Стела тихо плачеше. Той се изправи и избърса сълзите.
— Съжалявам — промълви тя.
— Всичко е наред — отвърна Лийт с ясното съзнание за обратното. Бе станало, тя узна за Уайра, ала очакваната радост не се бе появила. Наместо това изпитваше само жал и състрадание.
— Наистина ли знаеше? — попита по някое време Стела.
— Да.
— Трябва да ме мислиш за глупачка.
— Защо? — отвърна той и сякаш другият глас отново заговори. — Уайра е красив, силен и го е грижа за теб. Без него не бихме стигнали дотук. Не мисли лошо за него. Ти как би понесла да гледаш майка си да умира?
Стела въздъхна.
— Звучиш точно като брат си.
Права е. Звуча точно като брат си. Неговият ли глас чувам? Може ли да прави това? След нощта в пещерата Лийт не бе сигурен в нищо, свързано с Хал.
— Казаното от теб е истина — продължи тя. — Уайра е мил с мен и го обичам… или поне така си мисля и… и… той не е Друин… о, всичко е толкова объркано!
Тя заплака и той я прегърна. Не каза нищо, но продължи да я държи в обятията си през дългата нощ.
Кърр и лидерът на фодрамите оглеждаха езерото от подходяща позиция над лагера. По време на предхождащите зората часове двамата седяха заедно, говореха за Лулеа и Уитвества, за Фалта и Брудуо и пътешествието на Компанията. Сега се оглеждаха за Лийт и Стела.
Когато слънцето се издигна и заля езерото с жълтина, две хванати за ръце фигури в средата на езерото проточиха дълги сенки.
— Живи са — отдъхна си Кърр.
— Да — съгласи се приятелят му и в дълбоките му очи проблесна мъдрост. — Може би тази утрин за пръв път са усетили живота.
Междувременно Лийт и Стела оглеждаха брега.
— Вероятно огънят е угаснал — рече тя.
— Да идем да проверим — отвърна той. Това неговият глас ли беше? Вече не се интересуваше.
Заедно поеха бавно и внимателно по новообразувалата се повърхност. Стела накуцваше. Известно време изглеждаше сякаш не напредват, но по някое време брегът се оказа близо. Пред себе си видяха спътниците им да се подготвят.
— Дали сме им липсвали? — почуди се на глас Стела.
— Разбира се! — отвърна той. — Чудя се как е Уайра.
Жената до него не отговори.
Стигнаха до лагера и Лийт осъзна, че е държал ръката й. Неловкостта му се завърна и той я пусна, пропускайки да види мимолетно проблесналата на лицето й болка.
— Нямам търпение да седна край огъня — рече тя. — Толкова ми е студено. Оцелях единствено благодарение на теб.
Засрамен и с извърната глава, Лийт не видя погледа, който тя му отправи — изпълнен с благодарност и приятелство.
Завръщането им в редиците на Компанията бе посрещнато с облекчение. Кожените дрехи отчасти бяха предпазили Лийт и Стела от студа, а топлият южен бриз бе смекчил времето. Уайра се бе наспал и бе напълно възстановен, с изключение на обичайното сутрешно главоболие. Тази утрин, осъзна той, нямаше нужда да го прикрива.
Пътуването до заслона им отне не повече от половин час. Миналата вечер почти бяха стигнали, когато се бе разразила трагедията.
Пътниците се движеха близо до брега, където сенките бяха попречили на леда да се стопи. Самата хижа бе разположена на скала около двадесет фута над езерото, близо до вливащите се бързеи. Вратата бе отключена и се отвори с готовност.
За минути балите бяха стоварени в ъгъла, ботушите свалени и огънят накладен. След като отправи благодарствена молитва към пътниците, които бяха оставили гориво (и с кикот осъзна, че вероятно самите те ги бяха оставили при предното си пътуване), с поклон и размах на ръката, фодрамският лидер обяви: