— Добре дошли в най-добрата квартира на запад от хълмовете и източно от планините! Всъщност добре дошли в единствената квартира по въпросните места! Не е кой знае какво — печално додаде, — но е за предпочитане пред спане на леда. Е, зависи от компанията.
При последните думи повдигна шапка и погледна Лийт, който почервеня от смеха на фодрамите.
— Тъй — продължи лидерът. — Ще се наложи да почакаме известно време, преди отново да можем да се отправим на път. Топежът ще направи реките и пътеките непроходими. Никой в северните земи няма да мърда. Ще уплътним времето в поправка на канутата — посочи последно споменатите в ъгъла на помещението, — и проверка на оборудването. И пак ще ни остане много време за песни и бъбрене край огъня!
Мъжете изреваха възторжено. На туй му се викаше реч! Не след дълго гореща храна и чаши с топъл чай се присъединиха към пътниците и ясното пролетно утро се огласи от шумната песен, каквато само справилите се с бедствие умеят да леят.
Глава 15
Южният маршрут
— Ела — прошепна високият и разтърси рамото на Фарр. Следобедът бе тих и прежурящото през прозореца слънце бе унесло Компанията. — Ела с нас. Ще гледаме как Мосбанк се събужда.
Фарр потърка очи и разтърси глава. Без да е голям почитател на отмората, в прегръдките на гората бе започнал да спи дълбоко. Някаква напрегнатост се свличаше от него.
— Идвам — отвърна тихо. — Ами останалите?
— Имат нужда от почивка. Не осъзнават колко ги е изморило пътуването.
Винкулчанинът кимна, нахлузи ботуши и последва фодрамеца навън.
Бълбукащият поток, който се оттичаше от езерото край Средопът, се вливаше в много по-голямата Мосбанк около миля на юг. Отне им половинчасово сражение с тресавищата да достигнат до удобно място, от което се виждаше сливането на водите. Озоваха се на възвишение, разкриващо пълна гледка към северните гори, пламнали в следобедното слънце, ширнали се насред дивотата.
На около сто фута под нозете им лежеше Мосбанк, все още стегната в ледени клещи. По-малки поточета, вече размразени и течащи по стръмнини, весело лееха стопената от милиони дървета вода в снагата на колебливата река. С нарастването на водното ниво напрежението над леда се увеличи.
— Тъкмо навреме сме — провлече парцаливият.
— Мълчи, гледай и слушай — отвърна лидерът.
Реката се разбуди малко след това. Непосредствено под тях ледът се скриви със страховито стържене и част от него се вдигна във въздуха. Някъде нагоре по течението долетяха още звуци от отчупване. За няколко поразителни мига реката застина, разчупеният лед задържал се в едно по-тясно място; сетне всичко зафуча.
Къс подир къс се спускаше по реката, строшавайки се в скалите и в събратята си. Звукът бе невероятен и Фарр не бе сигурен дали ледът или самият шум разтърсва скалата, на която седяха. В един момент леден блок задръсти реката, която небрежно заля бреговете и продължи да се лее през дърветата, докато най-подир протестиращият лед не се предаде.
Огромни, назъбени блокове профучаваха край тях и намираха смъртта си в скалистите брегове. На няколко места те изскачаха на сушата, оголвайки кората на древните горски монарси, чупейки клони и дори поваляйки дърветата като тресчици. Някакво животно върху парче лед — вероятно миеща мечка — трепереше от страх; течението го помете за миг. Смърт насред разбуждащия се живот.
Влачените от реката ледени късове намаляха. Съотношението с леда се промени в полза на водата, сетне ледът изчезна напълно. Реката се прибираше в коритото си, а високо по скалите, на песъчливите брегове и дори из гората, останаха проблясващи късчета. Стоновете на леда затихнаха, сведени до фон на горското задоволство. Някъде по течението трошенето продължаваше.
И докато наблюдаваше, у Фарр настъпи промяна. Започна да гледа на гората като на създание, събуждащо се от дълбок зимен сън. С топенето на снега, кръвта на гората още веднъж затуптяваше в речните жили. Гледаше как зимната сивота отстъпва, за да разкрие зелените летни одежди на гората. Крехки нови филизи се протягаха под защитата на вечната зеленина, подновено обещание за нов живот.
След смъртта на родителите им животът бе тежък за Уайра, нищо чудно, че бе подирил утеха в бутилката. Докато Фарр слушаше далечния тътен на леда нейде на юг, за пръв път призна пред себе си, че и нему не е било лесно. А той си нямаше по-голям брат, който да го подкрепя. От смъртта на майка им насам, се бе свил в гнева си като в сиво зимно наметало. Свали го, шепнеше му гората. Зимата свърши. Той въздъхна дълбоко.