Зад него фодрамите си размениха усмивки.
Компанията се отправи на втората част от Южния маршрут още преди зазоряване на следната утрин. Фодрамите се погрижиха хижата да бъде добре защитена от стихиите, тъй като по тези места пролетно време вилнееха едни от най-силните вихри.
— Други фодрами също ще се отбият тук — каза им лидерът. Така че бяха попълнили запасите от дърва, като насъбраха паднали край заслона клони. И четирите брезови канута бяха прегледани и притегнати, макар че щяха да използват само две. Затвориха вратата на колибата и пристъпиха в ясната, студена нощ.
Крехките двадесет и четирифутови канута бяха пренесени по каменистия бряг и внимателно спуснати във водата, сетне натоварени с бали. С резки, силни удари на широките си гребла, фодрамите оттласнаха тромавите лодки в мрака.
Плоскодънните канута стояха добре във водата. Лийт пое дълбоко дъх: можеше да подуши денковете с кожа пред и зад себе си, а над езерото се носеше ароматът на пролет, сладостта на полен и мъзга. На носа на кануто стоеше парцаливият, очевидно поел командването; зад него Перду и Стела тихо говореха. Две бали зад тях бе Хал, отделен на същото разстояние от приклекналия неудобно Лийт. Следваха още бали, а на кърмата високият гребеше енергично. Периодично, дрипавият с висок глас му даваше команди на някакъв гърлен, неразбираем език.
Все още бе мрачно, когато напуснаха езерото. Канутата бяха изтеглени на брега и товарът им бързо раздигнат. Всички фирейнци получиха поне по една бала, докато фодрамите по двойки понесоха лодките. Бе време за първия им пренос.
Лийт бе изумен от умението на фодрамите да виждат в тъмното. Те поведоха уверено през тесния и кален път, пеейки, избягвайки дървета, в които момчето се удряше. За известно време пътеката се изкачваше, сетне заслиза надолу по брега на реката. Когато Компанията излезе от дълбините на гората, посрещна ги бледата светлина на облачно утро. Рутината, която щеше да последва през предстоящите две седмици, бе добре установена: канутата внимателно бяха пуснати във водата, придържани от кормчиите, докато пътниците смъкваха денковете от гърба си и ги натоварваха в лодките, качваха се на свой ред и щурманите оттласкваха лодките.
Зората дойде и отмина. Реката се вливаше в огромна водна площ, каквато не бяха виждали досега, оповестена от фодрамите като езерото Котиледон. Там вилнееше южният вятър, завихрил бели пенести вълни. Канутата се придържаха към южния бряг, тъй като от другата страна вълните биха ги нацепили на тресчици. Дори и така, пътуването бе бавно и неприятно; Лийт скоро се почувства зле.
— Кога ще спрем за закуска? — провикна се към лидера Кърр. Отговори му весел смях.
— Търпение! Имаме си ред, към който се придържаме!
— Търпение? Хауфутът не би понесъл това — полушеговито отвърна фермерът.
Лидерът посочи собствения си широчък колан.
— Недохранени ли изглеждаме? Търпение! Ще пируваме след Котиледон.
Лийт стисна недоволния си стомах. Какво ли прави хауфутът? Дали е оцелял в агонията на зимата и пролетното топене?
В действителност, топежът дори още не бе достигнал до Бандитската пещера. Варовиковият хълм, потулен в сенките на планините, все още бе стегнат в ревнивата хватка на Куали. Оловните небеса отстъпиха мястото си на дъжд и суграшица, та да се излезе навън бе невъзможно. Не че имаше нужда, в хладните недра на пещерата имаше предостатъчно провизии. Хауфутът прецени, че дори той би оцелял до топежа.
С Уайзънт обаче нещата стояха другояче. Много от храната не бе подходяща за огромния звяр и накрая с неохота хауфутът бе пуснал животното само да си търси прехраната. Ала какво, чудеше се той, щеше да намери турът в покритата със замръзнал сняг гора? Водачът сви рамене; какво можеше да стори?
Другото му задължение вървеше много по-добре. Отшелникът бе останал в безсъзнание в продължение на много дни, сетне две седмици след като очите му се отвориха, не бе продумал или проявил някакъв признак, че осъзнава присъствието на болногледача си. Русокосият мъж бе напълно зависим от фирейнеца, който му приготвяше храната и го хранеше, грижеше се за хигиената му и му говореше през дългите, скучни нощи, макар да не получаваше отговор. Общителният хауфут понасяше трудно това мълчание и се чудеше дали не е трябвало да остане с другите. Ала един поглед към безпомощния човек бе достатъчен да му напомни, че без неговата помощ, онзи отдавна щеше да е мъртъв.
За известно време хауфутът смяташе, че болестта е поразила ума на отшелника, ала постепенно последният дойде на себе си. Две нощи се бе будил с викове: